Лудият
Лудият Димо стоеше на кръстовището, усмихваше се на пешеходците и махаше на шофьорите. Той винаги изглеждаше щастлив. В днешно време щастливци бяха глупаците или лудите. Понякога се приближаваше към някоя кола и питаше:
- За къде си? Аз отивам в Лапландия, при Дядо Коледа! Ти виждал ли си го?
Някои от шофиращите се усмихваха, а други затваряха страхливо прозорците на колите.
Димо бе кротко момче. Никой не знаеше възрастта му. При лудите сякаш годините не си личаха. Не беше бездомник. Имаше дом, а самотната му майка се грижеше за него. Дружеше с бездомни кучета и един възрастен мъж на има Марин.
- Как си днес, момче? Намери ли някой да те откара в Лапландия? - приближи го Марин.
- Тия хора са глупави. Не знаят, къде живее дядо Коледа. И все едни намръщени. Дали не са болни!?
- Болни са, синко! Едни от едно, други от друго. Не остана здрав човек на света. Като ябълки са. Отвън здрави, а отвътре червеи ги гризат.
- Аз съм здрав! Сигурно за това съм луд. - усмихна се Димо.
- Да си луд е привилегия. Можеш свободно да говориш истината, без другите да се обиждат.
- Гледай, Жако! - посочи към отсрещния тротоар, където едно мършаво куче се задаваше. Щом видя момчето то радостно се спусна между колите. Чу се удар, спирачки, клаксон. Лудият се затича към спрялата кола и проснатото върху асфалта куче.
Пълен и ядосан мъж изскочи от спрелия мерцедес.
- Откачалко, твой ли е дръгливият пес? Кой ще ми плати щетите? Кожата ти ще съдера, да знаеш.
Момчето прегръщаше безжизненото тяло.
Разпененият собственник риташе бясно ту него, ту кучето.
Марин се затича и издърпа момчето от ударите на разбеснелия се.
- Хората са като краставиците. Колкото е по-суха почвата, в която виреят по-горчиви стават! - каза лудият.
- Господи, пази ме от безумните, аз сам ще се пазя от лудите! - прегърна го старецът.
© Росица Димова All rights reserved.
