Мракът пада изведнъж, като клепачи на очи. Той не иска да спи, нито да вдига клепачите. Страхува се от нещо. Но не може да се бори със страха. Няма сили. Сънят е по-силен от него. Обещава си, че няма да сънува вече. Уморен е. Трябва просто да оздравее. Нищо повече. Наблюдава се отстрани и се възмущава от неспособността да ръководи тялото си.
И заспива дълбоко.
Едва в края на нощта се размърда и установи, че старецът е хвърлил одеялото върху него без да усети. Трябва да помисли върху това по-късно. Нима може човек, който знае, че може да бъде убит, да постъпва така с убиеца си? Нима може?
Затваря очи. Щурците вече не пеят. Клепачите падат. Тихо е.
Като в аудиторията. Говореше професорът.
– Финансовите инструменти са като нотите в нотната тетрадка. Всички вие сте имали нотни тетрадки, нали? Или вече не ги произвеждат? Няма значение. Върху тях са нарисувани хубави символи – те означават музика. Тези от вас, които схванат ритъма, сърцебиенето на музиката, ще станат добри брокери, инвестиционни консултанти, дори нещо повече. Вие ще дирижирате филхармонията на финансовия свят. Просто трябва да усетите музиката. Нейното чувство и надеждата, която излъчва. Да осъзнаете, че тя е отговорност – почти такава, каквато е отговорността на човека към природата. И дори повече. Вие ще управлявате чужди пари и чужди съдби. Хората ще ви имат доверие. А то е рехаво и трудно за печелене. Но пък е лесно за губене. Във финансовия свят доверието е всичко.
Аудиторията беше пълна. Загледа се с очите на съня – кротки и всевиждащи.
Видя себе си в тази аудитория. Да, разбира се, това беше голямата стъпаловидна зала в университета, а той седеше почти в средата, защото бе дошъл по-рано да си намери място. Бяха се скупчили един до друг, блъскаха се и дишаха във вратовете си, задушаваха се в тази зала. Зала „Максима“. Максима друг път. Имаше и гости, на лекциите на професора винаги присъстваха гости, а те се чувстваха неудобно във високите столове, отредени за тях, защото покрай тях бяха насядали нетърпеливи първокурсници, дошли да слушат думи, предназначени за по-големите от тях. Входът беше свободен, а това бе обичайна, планирана лекция на професора; въпреки това бяха надошли хора от чуждестранни агенции и посолства, асистенти, доценти и професори от други учебни заведения, дори журналисти – едни с интерес и почит, други да злобеят.
– Пак ще говори за поезия сигурно – хилеше се представител на пресата, радващ се че не му е нужда акредитиция и затова се чувстваше свободен да гледа сеир и да позапише туй-онуй за преписката си във вестника. – Тоя вече съвсем е изперкал. Дъртак. Чак се чудя на интереса към него. Сигурно защото не се е вясвал скоро.
– Тихо! – удари го с лакът студентът до него. – Не чуваш ли? Той говори отвъд регламентите, отвъд сетивата на финансовата иконометрия. Принуждава ни да мислим. Не ти ли е ясно? Пази тишина, иначе ще млъкнеш от болка! Под ръка си ми.
Смел младеж. Журналистът наистина затвори устата си, може би защото нямаше с кого да сподели непредизвиканото си озлобление. Добрите новини не са новини, така знаеше. А какво да съобщи на своите читатели – че професорът отново е произнесъл великолепна лекция. Това никой читател няма да го прочете. Не е никаква вест.
Сънуващият припозна в този смел младеж себе си. Беше студент, а професорът бе странно пъргав, с къса коса и черти... Черти, които се сливаха с огромната черна дъска, на която някой беше рисувал нещо с тебешир. Докато говореше, контурите на лицето избледняваха, после се появяваха отново. Като сянка на себе си изглеждаше този улегнал човек. Всички го харесваха не толкова защото познаваха трудовете му, а понеже го смятаха за добродушен хитрец, който винаги успява да измами закона в името на нещо по-добро от него.
И изведнъж духът на съня му реши да не слуша говора, да не чува ръкоплясканията и доволните оценки на присъстващите. Реши да се зарее без никой да го вижда, да полети като призрак над аудиторията и да се приближи съвсем близо до лицето на преподавателя, омраза у съперниците, завист в академичния свят и ревност у новобогаташите. Трябваше да има нещо в това лице. Тъжно по някакъв уравновесен начин, всяващо смирение. Спасителят на света. Леонардо да Винчи. Това си представи духът на съня; и видя тялото на сънуващия студент долу, стоящо плътно до журналиста, и това тяло тяло движеше ръцете из калкулатора на мобилния телефон, за да изчисли на колко ли милиона днес би се оценило произведението на Леонардо, ако му дадат справедлива тръжна цена. Salvator Mundi може да се търува и на финансовите пазари, вероятно. Пръстите му пресмятаха цифри и тършуваха из местата за търговия, където – ако се секюритизира стойността и правата върху тази творба, ще може... Видя настървението, с което оценяваше възможностите, забравил света около себе си, забравил факта, че се намира в цетъра на зала „Максима“, за да слуша думите на професора, а не да търгува стойността му. Досети се, че сетивата на този разтреперан хлапак виждат същото, каквото и той, но по друг начин; и страстите им са различни. А в съня си и с внимателния поглед на призрак той съзря отблизо, съвсем отблизо размътена, напластена и усилваща се боя, някакъв ореол на величие у смиреното лице на професора. Учуди се, че скромността усилва излъчването; както и дълбочината, подканяща настойчиво да проникнеш в нея, в палимпсеста под нея, за да съзреш мрака или светлината в оригинал.
– Време е да се спрем върху проблема за разликата между платежните и финансовите инструменти. Етимологията помежду им не е достатъчен еквивалент. Те нямат нищо общо помежду си и за да не си въобразявате, че понеже може да се плаща и с друго освен с пари, всеки... – професорът помаха пред себе си с ръка, за да прогони призрака на студента, и продължи: – Че е възможна или допустима хипотезата, при която финансовият инструмент да замества платежните средства. Днес парите са преобладаващо електронни, финансовите инструменти – също – пак помаха с ръка; призракът не спираше да кръжи. – Тази електронна идентичност често обърква мозъците. Затова трябва да стъпим върху нещо по-реално, по-материално, и така да откроим различията.
Призракът на съня най-сетне се върна в тялото на студента и усети, чу нервността на журналиста до себе си:
– Нищо не казва тоя надут пуяк! Какво да напиша за вестника? А?
Не беше напълно ясно кого пита представителя на пресата, но гласът у звучене едновременно ядосано и сърдито. Студентът реши, че е добре да му отговори:
– Според мен ти или си олигофрен, или просто изглеждаш така. Записвай всичко. Този професор е дарил един милион лева само за миналата година. От собствените си борсови спекулации – в онзи приказен вид, както ги описва и споделя така щедро. Той е последната мода на финансовите пазари не само у нас. Не знаеш ли това?
Журналистът кимна отрицателно: „Аз съм журналист.“ А младежът продължи под сурдинка:
– Всички искаме да бъдем богати като него. Той бачка яко, нищо, че изглежда странно и отвеяно. Канят го да изнася лекции къде ли не. Владее три езика. И не говори празни приказки. Насочва вниманието към икономики и явления, схващани от другите за неуместни, рискови и нереални – да печелим чрез виртуалното намеква, чрез надеждите, а да мислим реално. Не схващаш ли, драскач такъв? Чакай, че изпуснах нещо заради тебе.
В залата цареше тишина, само стърженото на записките по тетрадките създаваше усещането, че има общуване, неподвластно на думите, а само на това, което неусетно внушават.
– Да имаш правото да бъдеш богат и способността да овладееш вроденото своеволие на това право. И властта да бъдеш беден, за да опровергаеш богатството чрез сетивата, които то е загубило – говореше професорът, застанал на трибуната пред непочистената дъска в зала „Максима“, пълна с усилватели, подчертаващи спокойния му глас. До него на подиума седяха двама мъже и млада жена, те от време на време даваха тон на ръкоплясканията, въпреки че нямаше нужда от това.
Студентът примижа с очи и преписа нещо от бележника на колегата пред него – стори му се, че изпусна мисъл от лекцията, следваща предходна, по-лесна за възприемане, която пък обясняваше защо богатството трябва да се овладява или обуздава... Колегата му пишеше по-грозно и от него и едва се четеше.
Журналистът забучи острието на молива си в ухото и започна да го върти, сякаш искаше да го подостри така. Не разбираше. Но му се стори внушително присъствието на толкова много хора в аудиторията и обстоятелството, че повечето си водеха записки. И той започна да щрихира нещо върху белите листи, които носеше. Не искаше да изглежда така глуповато, особено в очите на младоците около него. Безучаството му състояние беше поне искрено, той не искаше и не можеше да разбере ставащото и това най-вероятно щеше да му струва хонорара от дописката, която нямаше как да напише. Затова нарисува по спомен банкнота от сто долара. Дали щяха да я публикуват като репортаж от това събитие?
Миг преди да се събуди, младежът отново някак се втренчи в лицето на професора, изговарящ все по-бавно последните думи от изложението си.
Същият беше! Та това беше той! Наистина. Не може да е грешка.
Отвори очи почти агресивно – искаше да се увери, че е вярно.
... Старецът още спеше. Странно, досега винаги ставаше рано и го будеше. Сега стоеше с безизразно лице, отпуснато и напукано като нарисувано върху пергамент. Не гледаше нищо. Огънят беше угаснал и кожата на възрастния имаше същия цвят като пепелта му.
Стана полека. Раната не го болеше вече. Взря се отблизо.
Изгуби всякакво съмнение. Това беше неговият професор. Учителят. Милионерът. Дарителят. Всички го обичаха и мразеха. Същият, който изчезна от университета и от обществеността преди една година. Отначало медиите се питаха къде е, разпитваха домашните му и се ровеха в биографията му; после други новини, съвсем по-бледи, но кресливи и делнични, завладяха пространството, и вестта за изчезването на борсовия професор, както го наричаха, изветря, загуби актуалност и покрай нея – загуби всичко.
Все пак имаще нещо несъответно: в съня си той самият беше студент, а отдавна вече не беше такъв. Иначе другото, за изчезването на професора, беше почти вярно. „Сънищата понякога лъжат – каза си. – Или казват истини, обърнати наопаки. Те могат това.
Нещо се обърна в стомаха му. Та той искаше да го убие! Дори в съзнанието му до вчера се прокрадваше мисълта да му даде някой лев за помощта, която му оказа, за това, че разтри раната му, че го нахрани и не го остави да умре. Ако го видя отново, разсъждаваше, ще му дам сто лева. Но не сега. Сега нямам пари в брой, те са в портфейла, изгубих го в дерето. Ще намеря повод да му дам някой лев. Ако трябва, ще се върна в гората, този старец вероятно не излиза от тук. Ще го открия и ще го възнаградя.
А в този миг се засрами. Какви пари? На него – сто лева! Та лежащият немощен старец до него беше мултимилионер! Всички знаеха за неговото умение да печели пари въпреки преподавателските си ангажименти, знаеха също за необичайната му благотворителност. Имаше десетина собствени фирми, уж контролирани от някакъв център в Лондон, и всичките преуспяващи. Всъщност той никога не даваше гласност на своето богатство, само по време на лекциите си в университета понякога намекваше, че то по принцип трябвало да служи, а не да обслужва, каквото и да значи това. Обаче не говореше за себе си. Дори и най-наглите журналисти не успяваха да схванат смисъла на благодетелността му – вина ли изкупваше или просто бе алчен психар, прикрит зад съвременната власт на виртуалните пари, осигуряващи му анонимност.
Прокара длан пред очите и устата му. Искаше да е сигурен, че диша. Защо още спи? Утринта беше ведра, както обикновено. Есента не се предаваше лесно на зимата, а купчините жълти, кафяви и червени листа още си стояха сгушени в завивките на своите топки, търкалящи се като кълбета рехава прежда из малката полянка. Дори не помисли за пушката, само му хрумна, че тя е оръжие, насочено към него. Не я потърси изобщо. Пушката беше дошла да убива, не той.
– Професоре! – докосна го леко. – Професоре, познах ви. Ехо! Жив ли сте?
(Следва)
© Владимир Георгиев All rights reserved.