Малките ни сладкишчета
Ивана е на три годинки. Майка й я е довела в работата и тя застава до мен:
- Искаш ли да ти нарисувам нещо?
- Разбира се - изваждам моливи, химикалки и вносни бележки. – Заповядай, сядай до мен и започвай.
Тя рисува бързо и след две минути е готова:
- Познай какво е това?
- Слънце!
- Не, ябълка.
- Да, да, как можах да се объркам, но тя е толкова хубава, че прилича на слънце.
- Защото аз рисувам хубаво.
Край, няма да бързам да познавам, ще изчаквам, да не взема да обидя младата художничка, нали творците са лесно раними. Подава ми втората рисунка. Триъгълниче, две чертички и нещо като кръгче.
- Какво е това? Предаваш ли се? Лодка!
- Точно това исках да кажа!
Запазила съм всичките й рисунки, но ги надписах кое какво е, щото много абстрактни.
Това беше преди десетина години и аз бях позабравила да не се изказвам неподготвена. Симона всеки ден ми рисува по нещо за спомен. Поглеждам последната й рисунка:
- Това за мен ли е? Много е хубаво. Браво, Симона, каква красива спирала си нарисувала. Колко чисто работиш!
- Това не е спирала, а е...как беше във водата...Как се казваше, когато...
- Спирала е това.
- Не е, сетих се, това е водовъртеж.
- О, ама разбира се, страхотно, как си се сетила?! Умница си ми ти!
Прибираме се от разходка в парка:
- Бабо, Господ да те подслади!!! Толкова ми беше хубаво с теб! Защо се смееш?
- Сигурно си се объркала, може би, Господ да ме благослови?
- Не.
- Да ме позлати?
- Не.
- Да ме поживи?
- Не, казах да те подслади.
- А това е някаква нова благословия. Е, благодаря, а аз се чудех защо все казвам, че може да съм лудичка, но за сметка на това съм много сладка. И тебе да те подслади мила.
- Сега и двете ще сме много сладки, нали?!
- Ти със сигурност, но аз от толкова сладост само да не почна да нагарчам. От къде го чу това?
- Аз си го знам.
- Ах, колко са умни днешните деца! – Симона се усмихва доволно.
А аз се чудех защо малките са толкова сладки, ами защото Господ ги е подсладил, всичките!!!
© Светлана Лажова All rights reserved.
