Маршрутите на любовта
Стая 604 на последния шести етаж. Навън е обед. Слънцето си играе с пердето. Плъзгам пръсти по ръбовете на мебелировката. Синята рамка на прозореца ме приканва да го отворя. Навън е пролет. Облакът отсреща ми прилича на замък. Нашият замък, където ще отидем когато затворя очи и почувствам вкуса на устните ти. Зеленото пристъствие в синьото небе е всъщност твое. Твои са, и белите ми ръце, и белите ми мисли. Строежите пречат да те видя, но не ми пречат да усетя как дишаш учестено, приближавайки се към хотела. Теменужките покрай парфюма ти се повдигат на пръсти на алеята. Вятърът роши косата ти. Носиш торбичка с две праскови. Найлоновото пликче шумоли, припомняйки ти мириса на сочните плодове, които си взел за мен, но едва се сдържаш да опиташ. Спираш, за да си оправиш яката на ризата и се любуваш на времето. Красив и смел вървиш напред, като в същото време се чудиш защо изобщо се облече, след като и без това всички хора те гледат особено. Така гледат хората, когато срещнат ходеща птица, затова им изглеждаш странен. И на мен ми се е случвало. Благодарна съм им, че поне не ми подхвърлят късчета хляб, за да ме гледат как подскачам и чуруликам около тях.
Поглеждаш мъжа във витрината отсреща. Оставаш доволен от излъчването му, походката ти е спокойна, макар че на моменти имаш усещането, че ти е влязла бълха под яката и те хапе така непоносимо, сякаш отдавна не е срещала толкова гореща кръв. Витрините рисуват силуета ти в пастелно зелено. Мъж с найлоново пликче в едната си ръка. Любовта прохожда. Върви пред теб, все още на пръсти. Но ти не искаш тя да узнае, че стъпваш след нея. Не искаш да я питаш – откъде се появи; защо; как се казва; от колко години е вървяла така; или дали ако усети че се затичваш след нея, няма да се втурне към теб и да те опустоши, оставяйки те гол до безпомощност, със скъсана торбичка и две търкалящи се праскови на паветата до теб. Инстинктивно изритваш тази нелепа мисъл от лабиринтите на вероятностите, продължавайки да следиш нейните развявящи се пролетни коси пред теб. Тя е все така витална, все така тиха и лека или поне, докато не решиш, че можеш да я носиш непрекъснато без да се умориш. Нейното почти невидимо тяло усеща погледа ти и виждаш как походката ѝ се изменя пред очите ти, става все по-дръзка изкусителна и дори не си и помисляш да отлепяш поглед от вълните на ханша ѝ. На кръста ѝ се развяват лиани и почти скриват двете тръпчинки над дупето. Не зная дали така изглеждат, или как им казват. Всъщност, приличат на перфорация, или дупчици, където вятъра си прави къщички, когато иска да почине. Дали не е прекалено пъстро, дори нереално всичко – си казваш. Тя защо е толкова невидима за другите? И защото минувачите спират да са част от света, и защото фонтана покрай теб го чуваш като далечен тътен на далечна селска река, където рибата е толкова много, че когато аз я подгоня от другия край, тя идва на пасажи към теб, пълнейки се в плажните ти гащета. Харесва ти как мирише върху скарата. Рибата. Но, докато опипваш с поглед дупето на жената, не разбираш кога си впил зъби в него, усещаш вкуса на праскова, малка струйка се стича към брадичката ти и ти чак тогава осъзнаваш, че си се изкушил. Иска ми се да опитам тази капчица, но слънцето е по нахално и нетърпеливо от мен и я близва. Танцувам пред прозореца, едва ли ще ме видиш, прекалено е високо, дори искам да извикам името ти, но когато обичам гласа ми е толкова тих, че се съмнявам да го чуеш със слуха си. Очакването за теб отглежда в шепи сърцето ми, но не го стиска и не го драска, а го гали нежно, говори му като на паднало от гнездото птиче. Музиката в ушите ми се впръсква в жилите. Опиат е, но не лекува и не заглушава напълно. В кръвта ми бълбукат ноти от дълго стаяван порив. От огледалото едно рошаво момиче се усмихва, повтаряйки ми непрекъснато, че наркозата на музиката не е достатъчно силна, за да заглуши усещането за теб, нито че ще мога да танцувам с дрехи, докато си мисля за теб. Мелодията е ту дива, ту бавна, спуска ръце към стомаха, плъзга треперещи пръсти надолу към хълбоците ми. Почти ме обладава през бельото, усещам я в ноктите на краката си, а когато се връща на вълни към слабините ми, осъзнавам, че съм гола.
Все пак, се поглеждам в огледалото, за да се уверя, че удоволствието не се е изписало така издайнически на лицето ми, или пък защото без теб то е само бреме. Впрочем удоволствието не струва, ако ти не събираше в сърцето и ума си всичките цветове на дъгата. И колкото и пъти да спирам музиката, за да се вслушам в броя или в шума от стъпките в коридора пред вратата, знам че не са твоите, нито пък са на мъж, който мога да обичам по този начин.
Чувам асансьора как се движи между етажите. Зная, че вече си близо. Влизам в банята, за да отмия похотта от мислите си, за да ги настроиш отново ти. Сам. Без илюзия. Без грим. С един смачкан чаршаф в краката ни. И един общ замък.
Стая в небето, на последния етаж. Почти на покрива. Едно пощенско гълъбче със свито листче на крачето си, на което листче всеки път пише повече, отколкото е необходимо. И всеки път те намира в най-неочаквано настроение, място или усещане. Кръжат белокрили импулси в главата ти, но все така продължаваш да стъпваш бавно по стълбите, обмисляйки колко дълго, или колко шеметно ще бъде слизането. Но не мислиш за себе си, а за онова до скоро дезориентирано птиче, което искаш да спасиш и запазиш. Искаш. Или поне аз си казвам, че е така, като в същото време на хладката вода съм отредила свойството на силно отрезвително. Така, потопена под водата, започвам да си въобразявам, че чувам шум. Вратата на стая 604 е отключена и влизаш тихо. Първоначално ти се струва, че си сбъркал стаята, но после вдишваш парфюма и вече знаеш, че си вървял след същия този парфюм през цялото време. Телепатично те чувствам. Телепатично ме разпознаваш, въпреки че стоиш пред врата на банята. Ръката ти е на металната, златиста дръжка. Ръката ми е на мократа, метална дръжка. Водата шурти, пръска се в плочките. Долепям тяло във вратата. Долепяш тяло и ти. И само една врата ни дели. И само една ярост, само едно желание. И един страх. Един замах. Ти го четеш по разхвърляните по земята дрехи, обувки, червило, аз не умея да чета така добре, но от стаеното ти присъствие, го чувствам. После чувам шум. Спирам водата и се заслушвам. След нея тишината пропълзява на капчици по кожата ми. Стичаш се бавно по мен. А всъщност слизаш бавно по стълбите, спомняйки си, че ако се затича след теб любовта, ако чуеш мокрите ѝ стъпки по стълбището и ти в същия момент също се затичаш към нея, съвършеното опустошение ще създаде от вас чисто нови хора. И тогава никога повече няма да можете да бъдете същите. И никога няма да се върнете към началната си отливка.
Отворих вратата и разбрах, че си си отишъл. Една сочна праскова стоеше пред огледалото. Помирисах я, знаейки, че преди секунди се е търкаляла колеблива в ръката ти. Миришеше на обич. На твоята нежна любов. Гризнах я, опитвайки се да притъпя желанието си, но не успях. Слизането не го помня, но запомних, галопирането на сърцето си. Запомних устрема и топлото слънце спряло се на прага пред първия етаж. Цигарата ти помня, дима, който се виеше високо нагоре в небето, към онзи вече малко преобразен облак, приличащ на замък. И ризата ти – увита около голото ми тяло. После изкачване. Спиране. Изкачване. Спиране. Задъхване. Изкачване. Там. По глухонемите стълби на нашия замък.
писано през един месец май
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Влади.
-
Прочетох го отново. Поздрави!
-
Бени, Ивелин, благодаря Ви.
-
Мога само да кажа, че това което си написала, е ключът към въпроса, който измъчва мъжете, а именно, "Какво искат жените?".
Браво! -
Толкова поезия лъха от твоята проза, Силве! С всички нюанси на любовта - от мощните вибрации на първичния нагон до нежните трептения на душата...
Удоволствие беше да прочета! -
Благодаря ти много, Добрина.
-
Красив изказ, метафори... Чувственост. Много ми хареса!
-
Георги, Честита Нова година, нека да е здрава, плодородна и щастлива! Изненада ме много приятно, сърдечно ти благодаря!
-
Викат, че си художник, аз мисля, че си режисьор!
-
Светли, Smooth, Краси! Благодаря за страхотните включвания и за любими 🍀. Много е хубаво, че ви намирам тук. Светле, ще се радвам да се включиш и ти. Предизвиквам те.
Смут, топлят думите ти, благодаря!
Краси, така поетично звучи от теб, че се разтапям. И дъждът наистина ме окъпа. Благодаря!
Прегръщам Ви! -
"Теменужките покрай парфюма ти се повдигат на пръсти на алеята... Впрочем удоволствието не струва, ако ти не събираше в сърцето и ума си всички цветове на дъгата...." Така е, Силвия! Ти си събрала всички цветове на дъгата и затова ние мигаме като окъпани Поздрави!
-
Охоу, различната провокация, не толкова дръзка, но плътна и обвита в лека мистерия
Ами изрисуваните чувства и усещания, мислите и желанията са си почти като живи!
Наистина си е майсторлък! Поздрави! -
"... Любовта прохожда. Върви пред теб, все още на пръсти. Но ти не искаш тя да узнае, че стъпваш след нея."
Браво, Силве!
пп. Не се отказвай, приятно ми е да ви чета. -
Добро утро, момичета! Нека слънцето в този блести в косите и ви дарява от своите целувки! Сърдечни поздрави, Пепи, Мария, Рози и Илиянка! Благодаря Ви за светлината.
-
Мария го е написала най- точно. Мога да добавя само едно :"Пиши!". Усетих вкуса на прасковите в устата си . Жива история. Благодаря!
-
То си изумително добра като разказвач!
И избраното глаголно време, и ефирността на езика, и способността ти да рисуваш чувства с боичките на сърцето ти - всичко това страшно много ме впечатли и въздейства!
След този разказ любовта и за мен ще ухае на праскова, Силве! -
Плодофил! 😋!
-
Благодаря Ви, Стойчо и Марианче! За любими също.
-
😋!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
