***

       - Казах ти да се измитаме веднага, ала защо ли да ме слуша, Нейно Адско Подземничество! – писукаше Огънче под наметалото на Бистрас. И този път, зверчето беше право. Къде и беше ума, че не бе забелязала вещицата-шарлатанка? А и този, небесният…Под нормално присъствие на всички същества в Нефилимското тържище се имаше предвид, точно присъствие, а не задушевни разговори. Още повече между падналите ангели и лазурните пернати. Разбира се, че не беше чак толкова тъпа, за колкото я смятаха  нейните братя и сестри . Е, да, не беше гадничка, като тях. И все пак с времето се понаучи на някой и друг номер. Едва на осем беше разбрала кой всъщност е неин баща. Още щом проговори, все питаше за него майка си, но не и се даваше отговор. После се беше случило  нещастието и... Колкото и добра чародейка  да беше майка и не бе успяла да се справи с една силна вещица – шарлатанка. Нямаше представа какво бе искала от тях шарлатанката, но Бистрас си спомняше само, как и бе казано:

       - Лети. Устреми се напред и лети, Бис!

Това бяха последните думи, които чу от своята майка. След това се срещна лице в лице с баща си, Кралят на Демоните, и заживя във владенията на дядо си. Дори да имаш адска кръв, не беше лесно да живееш зад Адските порти. Всички се стараеха да бъдат толкова гадни и зли, колкото можеха повече. Това, че Бистрас имаше смесена кръв я правеше постоянна мишена на жестоките шеги на другите, а още повече и на злобните номера от нейните братя и сестри. Една демонска принцеса трябваше да се справя с лекота с такова отношение, а не да циври. Дори това, че наскоро бе загубила майка си, не облекчи с нищо  отношението на другите към нея, а точно обратното, това беше постоянна тема за заяждане и дразнене, дори и след като минаха години. Е, научи се, но не стана зла. Не и толкова, колкото би трябвало. Баща и се ядосваше на нейната некомпетентност, но основно правило в Адските земи, беше, че 1000 пъти може да предадеш своята кръв, но не и да я изоставиш. Все пак Бистрас се научи как да се пази и дори да усеща какъв номер ще и погоди някой. Измисляше контраудар, с който не само да обезсили намисленото, но и малко да парне насрещната страна. Ктийла, обаче никога не се отказваше да я тормози. Тя беше най-голямата и сестра, родена от силна демонка и с императорска кръв, надминаваше по злост и грях половината Адски изчадия. Но и Ктийла беше онази, която се изпусна за чародейския медальон. Чрез него Бистрас не само щеше да получи пълните сили на майка си, но и щеше да придобие силата да контактува с духа и, независимо от това, че беше в Рая. Грижата към единственото и дете, силната и искрена обич към Краля на демоните и себеотрицанието в името на чуждия живот, бяха наклонили везната на Вселената.

      Според Адските обичаи, Бистрас вече беше пълнолетна, но според чародейските и човешките и оставаше още един ден, за да влезе в зрелостта. Това беше и крайният срок, в който ако сложеше медальона щеше да може да говори с духа на майка си. Затова дълго тя и малката катеричка обикаляха из необятното Нефилимско тържище, спираха се и се вглеждаха в дюкяните, навестяваха занаятчийниците, оглеждаха всяка сергия за дрънкулки. Неизвестно защо, но Огънче можеше да почувства дрънкулката и след като се измъкнаха от Адските порти, веднага и посочи мястото, където да я търсят.

     - Скоро ще настъпи Бялата нощ, така че ще трябва отседнем някъде. – обади се Огънче изпод наметалото и. – А и прекаленото показване сред навалицата може да доведе до снасяне на информация към Вашият баща. Дано да се затвори Адската бездна, но още по-лошо, може и да стигне и до Вашата сестра.

     - Права си. – въздъхна уморено Бистрас. – Мисля, че подминахме един хан преди малко, ако се върнем може и да има места и за нас.

    - Кой хан? Онзи нефилимския ли? Абсурд! – замаха с опашка зверчето. – Трябва ни чародейска кръчма или магически хан. Там ще сме най-спокойни, ако въобще можем да сме спокойни.

     - За родено в Адската земя, знаеш твърде много. – измърмори подозрително Бистрас.

     - Не съм казвала, че съм родена в Бездната на проклятията, ала като бях крадлива, любопитна и пакостлива ме превърнаха в това. – изломоти катеричката.

     - Че какво толкова може да съгреши една катеричка,че да я превърнат в Адско изчадие? – учуди се младата полупринцеса.

    - Всеки с бесовете си, Ваше Подземничество. – измърмори и в отговор зверчето и зашава с опашка. Огънче много добре знаеше какво е направила. Точно и заради това дълго се опитва да се сприятели с полупринцесата. В началото не и се отдаваше и няколко пъти беше подпалвана, изритвана и така нататък…Все гадории, които си измисляха малките демончета, за да се забавляват с нещо. Като малка катеричка в човешкият свят, Огънче обичаше лъскавите дрънкулки, а какво по-лъскаво и красиво от стъкленица с диря от падаща огнена звезда. Това беше и чародейският талисман на майката на Бистрас. Вещицата – шарлатанка отдавна беше обикаляла, но силата на дрънкулката беше огромна и пазеше притежателката си. В нощта, когато полупринцесата остана без майка, на Огънче най-после и се беше отдало да задигне лъскавият предмет от глезена на спящата до малкото си момиче чародейка. Така двете- катерицата и момичето, бяха свързали съдбовните си звезди в един път. А ако можеш да откраднеш силовият талисман на една чародейка, можеш и да излъжеш Портиерите на Ада, че през Адските порти преминава най-обикновено низше изчадие, а не единствената полупринцеса на Кралят на демоните.

***

      - Знаеш, че винаги си добре дошъл при мен, драги ми Величайши родственико! – приветства го магът Торнадос, като вместо потупване го удари гръмовно с единият си юмрук по рамото.

    - Особено съм добре дошъл, когато знаеш, че съм платежоспособен. – засмя му се насреща Елиас. Торнадос държеше магически хан в покрайнините на тържището и му се падаше далечен роднина, заради магическата жилка, която притежаваше Елиасиил. Все пак имаха един общ прародител, а това винаги беше условие за уважение при маговете и сред чародейките.

По това време на човешката година, повечето страноприемници и ханове бяха препълнени, но Елиас така или иначе обичаше да се отбива при дивият си далечен братовчед. Торнадос винаги беше „ За” някоя пакост или веселие, така че двамата си изкарваха доста добре, преди Уриил да намери непокорният си син и да го върне в правият път, тоест у дома при всичките Божествени правила. А Божественият му всевластен дядо си имаше едно ненарушимо правило – не се бъркаше в съществуването на нито едно Божествено или Полубожествено същество, намиращо се на  неприкосновена територия. Така, Елиас знаеше, че винаги отнема доста време преди баща му да се яви и лично да го завлече отново през Райската вратичка право в Небесата.

Беше се уморил да обикаля в търсене на малката чародейка. Ожадня за магическа скоросмъртница, така че реши да напълни всички останали ханове и страноприемници. Подшушна тук-там и скоро само магическият хан на братовчед му беше единственото място, в което все още можеше да се наеме място за спане. Още не беше допил първото си буренце пълно до горе с пиперливата разпенена скоросмъртница, когато усети отново онзи гъдел. Тя беше тук и това го накара да настръхне от удоволствие.

       - Усещам как се надигат буреносни проблеми. – измърмори Устрем върху рамото му, но при отправеният му остър поглед си замълча, макар да клатеше с негодувание пернатата си глава.

Когато ципокрилата чародейка прекрачи вратата в и така препълненото помещение за миг се възцари тишина. Под качулката, плътно издърпана над лицето нещо се разшава и  засвети.

 „ Буйната и немирна коса се бунтува, също като притежателката си.” – развесели се Елиас.

    „ Едно-две…” – броеше крачките и секундите Бистрас. Беше настръхнала и готова да се отбранява, но помещението скоро отново се изпълни с глъчка и впитите в нея очи се върнаха към пълните чаши и предишните си разговори. Тя тежко въздъхна. Това беше поне двадесетият хан в който пристъпваше. Не само че и в предишните глъчката стихваше, но и в някои беше имала неприятности, а в други всичко така беше пълно, че още не подала глава, собственикът я избутваше с думите:

     - Търси си другаде да насадиш огненото си дупе, малка демонке!

Беше уморена и почти загубила надежда. Оставаше и само един ден, за да намери чародейският медальон. Да, щеше да получи силите дори и ако го откриеше и след пълнолетието си, но нямаше да може да контактува с духа на майка си. А това, Бистрас искаше най-много и беше готова да направи и непосилното за нея, за да го постигне.

Тръгна към каменният с овални форми бар. Всички магически ханове имаха тезгях от цветен магически камък, но макар, че посети много не бе видяла, такъв черен като нощта, напръскан със златни петна, също като небето в света на хората. И тогава го усети. Почти и прималя. Нямаше сили да се бори и с него. Денят и беше минал тежко и уморително и не и се спореше с небесният пернат. Направи се, че не го е забелязала, макар да беше само на едно крило разстояние от мястото, където тя спря.

    - Извинявайте, имате ли свободно място, където да отседнем? – попита огромният чернокос маг, разговарящ с клиентите, гъсто насядали и надигащи препълнени чаши с някаква пенлива течност. Онзи обърна красивите си котешки очи към нея и една блестяща усмивка осветли лицето му:

    - За такова чудно момиченце, винаги ще се намери нещо при мен.

    - Попитай какво е и колко! – обади се Огънче.

    - Тихо! – смъмри я Бистрас.

   - Охооо! Не съм виждал Адско зверче цяла вечност! – разсмя се Торнадос, пресегна се и с един жест, огнената катеричка се намери върху плота. – Я да те огледам, колко си злобничко!

Опашката на Огънче пламна. Бистрас усети, че ще създаде проблеми, затова бързо извика:

    - Спри се, иначе няма къде да отседнем!

Този път катеричката я послуша, но показа острите си блестящи зъби срещу измъкналият я от тайника маг.

   - Добрее..- провлачи думите си Торнадос и хвърли поглед към братовчед си. – Имам едно отделно местенце, но ще трябва да си го поделите с настоящият ми гост. А иначе в общото помещение под капака. Може да е тесничко и пълно с разни му там, понапили се клиенти, но все пак е по-добре от оставането навън в Бялата нощ.

      Бялата нощ, беше един от най-почитаните моменти в живота на хората, а Бистрас беше родена в деня след тази нощ. Това време беше и едно от най-непочитаните и мразените от Адските същества, така че тя никога не беше празнувала появата си в света. Всяка година обаче някой тайно оставяше малки изваяни камъчета под възглавницата и. Те много приличаха на този, с който се беше родила. На огромните за тялото си крила, точно в средата тя имаше ярко оранжев камък. Ципокрилите си израстъци така и не се научи да ги използва. Не успяваше да подчини големината на размаха им със силата на тялото си.

     В началото,често докато се опитваше с другите начинаещи, се беше блъскала, падала и ожулвала жестоко. След това Аполион, нейният баща, беше и  забранил да опитва. Дали се беше притеснил за нея или просто, за да не го срами тя повече не  разпери крилата си, а ги остави да си висят прибрани на гърба.

       - Предпочитам общото! – грубо отвърна тя, като отмести погледа си от пернатият. Бистрас беше разбрала, че този с когото трябва да дели мястото бе точно същият, който тя искаше да избегне.

       - Е, то и долу има пернати. Може би малко по- наквасени от мен със скоросмъртница и още какво ли има долу… - измърмори Елиас, като придаде на гласът си незаинтересованост.

Бистрас преглътна тежко. Не и се оставаше навън в Бялата нощ. Онези, които замръкваха в подобно време в тези неприкосновени територии, изчезваха или нещо се случваше и никой повече не ги виждаше. Поне това беше чела в старите четалиета.

     - Ще Ви платим двойно, ако пратите този и неговият златопер папагал долу и освободите мястото само за нас! – Напери ушички и опашка Огънче. Очичките и блестяха в огнено зарево.

      - Съжалявам, но си имам правило, че гоня клиенти, но роднини не оставям без покрив над главата. – озъби им се Торнадос.

Следва.

Информация и някои бележки за имената може да намерите в края на първа част.