Понякога търся спасение от това, което ме задушава у дома в тъмнината навън, където е хладно и просторно. Излизам на разходка или понякога да покарам новата си червена Хонда хибрид по улиците. Там намирам своето малко кътче, място за размишление. Спасение от какво? Колко е странно - самотата, чувството за самота в собствения си дом. До собствената си жена.
Разхождах се по пустите тротоари. Градът спи по това време - единайсет часа вечерта. У нас бе светло и топло, но жълтата светлина на лампата и ограничени от четири стени стаи ме депресираха. Жена ми, с която няма какво да си кажем, от която се чувствам отчужден ме депресираше. Тъмнината бе като лекарство за очите, широките улици - за душата ми. Отмарях. Тази нощ си виждах дъхът  - бе студено. Помислих си, че сигурно скоро щеше да вали сняг. Все пак беше средата на Декември, денят - вторник.
Вторниците са особени дни. Тогава изнасяме боклука навън. В сряда рано сутринта минават боклуджйските камиони, събират боклука и отпадъците за рециклиране. Вечерта във вторник срещу сряда е специална, защото тогава клошарите излизат от  своите бърлоги и започват да се ровят в отпадъците за рециклиране. Събират бутилки и консервени кутии от напитки - връщат ги за пари. Една кутия е пет цента, така че от събиране на кутии не може да се спечели кой знае колко, но явно за някои хора това си е сериозно занимание и доход, който те не могат да се пренебрегнат.
Отвреме-навреме засичам една и съща жена, която носи маска - още преди Ковид 19 да се появи, сигурно има някакво заболяване. Редовно посещава контейнерите за рециклиране в квартала. Левият ѝ крак е изкривен, смачкан, повреден някак си - стъпва накриво, куца, едва се придвижва. Винаги ми става мъчно като я видя. Мисля си какво ли е преживяла, за да и се счупи крака така, какво ли белодробно заболяване има, та маската, как ли я е “смачкал” живота та да стигне до това положение? Виждал съм я да върне кутийте и с парите и да си купува водка и да куцука надолу по улицата.
Ето и тази вечер я виждам да проверява отпадъците за рециклиране на съседите по-надолу по улицата. Внимателно, за да не разпилее останалите отпадъци тя изважда от жълтия кош няколко кутии за бира. Тъмнината е мой съюзник - намирам се на неосветено място, облечен с черни дънки и тъмно-зелено яке, сигурно откъдето тя се намира съм невидим. Имам опит да се промъквам. Нещо като частен следовател съм по професия. Казвам нещо, защото работата далеч не е толкова интересна и въобще вълнуваща, каквато хората си я представят. Общо-взето ключът на успеха към моята професия се заключва в това човек трябва да се превърне в мишка и нищо друго. Да е тих и да умее да чака. Да не помръдва и да знае как да е сам със себе си. Понякога прекарвам по цели дни в колата  - седя и шпионирам някой с бинокъл - скука и половина. Даже и заплащането не е толкова високо. Но все пак е работа. Та, да - частен следовател съм. Работните навици се промъкват явно и в живота. Превърнал съм се в мишка и извън работата. За жена си особено.
Но да се върнем към клошарката, която прибира бирените кутии в чувал в количката си, после продължава нагоре по улицата. Отдалече я последвам. Тя се спира пред следващия жълт контейнер с отпадъци за рециклиране, по-нагоре още един. В някои от тях намира по нещо да прибере в количката си, в други - не. Следвам я внимателно - държа се близо до живия плет или подрязаните кипариси на оградите и тя все още не ме е видяла. Започна да вали сняг. Хубав, едър, сух сняг. Отначало няколко снежинки, после снеговалежът се засили. На фона на уличните лампи снегът се ронеше, все едно някой беше разпорил огромна възглавница и я изтупваше отгоре ни. Скоро снегът стана толкова гъст, че изгубих от поглед жената. Отказах се да я следвам и се запътих към дома. Преди да се прибера обратно вкъщи постоях на верандата и погледах как по улицата снегът валеше. Беше красиво.
Жена ми беше пред телевизора - там където я бях оставил. Гледаше някакъв сериал.
- Мария - казах тихо. Жена ми се беше вторачила в екрана. - Хей Мария…
- Какво има? - тръснато отвърна тя, без да отвръща очи от любимия предмет в къщата.
- Ела да излезем навън. Вали сняг.
Този път Мария се обърна. Погледна ме като откачен. Стана ми неловко. Почувствах се пак като мишка.
- Сняг? - попита невярващо тя. Не от това, че навън вали сняг, разбира се, а че и предложих такава небивалица.
- Да помислих си, че можем да си направим по чаша какао и да седнем на верандата и да гледаме как вали снегът. Ще е приятно, не мислиш ли? - казах гледайки я приятелски, взирайки се в нея.
- Ще е студено.  - отказа тя и отвърна очи от мен. Беше ѝ станало неудобно от предложението за такава близост. Седеше и гледаше телевизора, но знаех, че ме чакаше да кажа нещо, за да ни извадя и двамата от сконфузната ситуация
Стоях там, в хола, зад дивана и си мислех, че трябваше да има да кажа нещо, да продължа разговора с жена си, да настоявам да излезе навън с мен, да си говорим, но просто не можах да се сетя за нищо повече.
- Аз ще отида да работя в гаража - казах ѝ леко тромаво и слязох надолу по стълбите.  
В гаража бе паркирана червена Хонда хибрид, купена наскоро - някак почти импулсивна поръчка, бях я купил, защото покупката ме накара да се чувствам по-малко мишка, сигурно. Поне за момент. А сега повече мишка.
Зад колата беше тезгяхът и малката ми работилница. Светнах луминисцентната лампа отгоре и започнах да работя. Преди, докато следвах клошарката в главата ми се беше родила идея за една поръчка, която щях да върша следващата седмица.
От гардероба с работни дрехи взех стар, омазнен с масло гащеризон. Намерих и едно вехто яке, шапка и стари ботуши. Направих с ножицата няколко “подобрения”, после огледах работата си. Беше, ако не професионална, то поне дилетантска - задоволителна. От кухнята донесах кана с кафе и малко зелена и жълта боя за храна и избирателно залях якето и гащеризона - за да се получат хубави лекета. Оставих “костюма” си да се суши на закачалка и се качих доволен в спалнята си. Дълго не заспах. Не обичам да спя сам, а жена ми отдавна спеше на дивана в хола. Знаех, че ако я попитам да спи с мен тази нощ - ей така внезапно, ще ми се изсмее или по-вероятно да ме сметне за луд, както преди. Все още правехме секс отвреме-навреме, но останалото - каквото и да бе “останалото”, се беше изпарило някъде.
***
Следващия вторник карах Хондата по магистралата зад една кола - ново БМВ. Не е като по филмите - карам далече зад колата, не я виждам директно пред мен. Сложил съм GPS предавател в нея и едно малко екранче ми показва накъде да карам. Е да, това вече е като по филмите. Все пак не трябва да се отдалечавам много, че иначе ще изгубя сигнала. Карам след невярна жена - има си любовник, или поне така се предполага. Обикновено във вторник, когато съпругът е в командировка, жената ходеше при любовника си. Съпругът ѝ се свърза с мен и поиска да ги снимам заедно, та да се разведе с нея. Искаше тя да не получи нищо след развода. Да ѝ отмъсти. Не иска да ѝ направи скандал, да я попита:
- Какво става? Защо не ме обичаш повече? Може ли да спасим брака си?
Наместо това иска да ѝ отмъсти.
Жената бе висока блондинка в средата на четиридесетте, с хубава фигура и лице. Харесваха ми очите ѝ - студени - синьо-зелени. На пръста си има огромен диамантен пръстен от банкера - символ за притежание и да покаже каква е стойността ѝ. Явно не струва толкова много. Мъжът беше банкер, но един такъв свит, никакъв. Приличаше ми на мене си. Може би затова и някак си се харесахме. Банкерът бе с десетина години по-възрастен от жена си, дребен, леко прегърбен в раменете - много чете книжа по бюрото си сигурно - мишка. Сива мишчица. Но дори и да е такава, той има право на справедливост и аз - надяваше се той, щях да му я донеса на тепсия.
Интересно ми стана. Карахме по магистралата към Б, идвахме от В. Влязохме в града и жената започна да кара по заплетената мрежа на Западната страна на града, която ми е толкова добре позната. Спря пред адрес на пресечка от къщата, където живеех като студент. Тази вечер пак валеше гъст сняг. Паркирах на съседната пресечка от колата на жената на моя “приятел” и се облякох с костюма, който бях приготвил миналата седмица. Беше тъмно - към осем часа вечерта. Щях да се престоря на клошар и да се приближа до къщата - може би с камерата си щях да заснема нещо компрометиращо. Започнах да се влача бавно от жълт контейнер до жълт контейнер и да проверявам за консервни кутии за рециклиране. Постепенно вървях надолу по улицата, приближавайки се до къщата, пред която беше паркирано БМВ-то. Работата ми се оказа лесна. Жената-неверница беше седнала на веранда на една къща до някакъв мъж. Пиеха нещо топло - сигурно какао. Беше идеалична картинка. Любовникът беше истински мъж. Заслужаваше такава жена. А не онази мишката, която се криеше там в офиса и само си кроеше плановете за отмъщение.
Все пак съм професионалист - нали ми се плаща, трябва да върша работата, даже да не съм на негова страна...или може би бях? Наведох се пред контейнера за рециклиране и започнах да бъркам в него, а малката камера в джоба ми ги снимаше двамата. Те седяха и всеки си гледаше в телефона. Не си проговориха един път докато ги гледах тайно. Мъжът бе млад - към трийсетте, гледаше си в телефона и се усмихваше докато си пишеше с някой друг. Тя правеше същото. Седяха така пет минути. Все пак мъжът опита да завърже някакъв разговор, но тя разсеяно му измънка нещо неопределено, мъжът се подразни от това, пролича си и се огледа наоколо за изкупителна жертва. Видя мен, стана от креслото си и дойде до където бях на тротоара.
- Ей, братле. Писна ми да ми ровиш в боклука…- опитва се да звучи мъжки той, но е мишка, познава се.
- Не ровя във Вашия боклук…
- Ето ти пет долара, разкарай се от тук - казва високо той и поглежда към жената, която обаче не бе отлепила поглед от телефона си, за негово съжаление. Мишки. Взимам петте долара и кимвам. Тръгвам си и провлачвам крак - малко като онази клошарка - заради театралния акт, който никой нямаше да оцени. Свивам зад ъгъла и отивам да постоя пред къщата, където навремето с жена ми във вечер като тази щяхме да си говорим и да си пием топлото какао и да гледаме удивени снега или един-другиму. Какво се беше случило с нас?
След това си тръгнах. Беше ми зле. Повръщаше ми се. И аз не знам защо. Всичко ми се струваше пошло. Очаквах някаква романтична история, а жената просто си беше намерила любовник-мишка, за да избяга от друга мишка. То и тя бе мишка. Нямах доказателство за прелюбодеяние, но не ми се рискуваше. Някой друг път. Озлобих се. Сигурно срещу себе си, че така виждах света. Всичко беше грозно. Дали аз така го виждах или такъв беше - скучен, хората ужасно отчуждени едни от други, самотни, не знам.
Докато карах по улицата срещу мен се зададе колоездач. Храбо бореше пет-сантиметровия сняг по улицата. С порив, който учуди и мен самия, рязко завих в странична улица точно пред него - за малко да го бутна.  С някаква омраза, насочена срещу тези мишки, срещу мене, препречих пътя на онзи колоездач. Пренасочих омразата. От нас - на него. В крайна сметка човек не може да мрази себе си - най-вече, тъй дълго без тази омраза да избие нанякъде.
Колоездачът опита да спре и падна от колелото, колата почти го прегази. Изтръпнах. Сигурно от страх, че без малко не го и убих, но не се спрях. Натиснах газта и продължих надолу по улицата. В огледалото за обратно виждане видях как мъжът се изправи припряно и направи неприличен жест след мен. Викаше нещо. Стана ми приятно. Без да исках се засмях. Странно. Почти го убих. Защо и дали тогава бях поискал да го убия? Или само да си поиграя? И как това ме бе накарало да се почувствам. Чувствах се добре! Стимулиран. Беше истинско. Не като игричките, дето ония малките, сивите си устройваха.  
***
След няколко дни спрях в супермаркета, за да купя хранителни продукти. До магазина имаше машина за рециклиране на консервни кутии. С изненада видях клошарката, която бях следвал в онази нощ преди повече от седмица. Слагаше консервените кутии в машинатa за рециклиране, тя ги смачкваше някъде в недрата си. Не знам защо това ме накара да се почувствам самотен, така както, когато я видях онази нощ преди повече от седмица.
Прибрах се у дома. Подредих храната в кухнята. После отидох в хола. Жена ми седеше пред телевизора.
- Мария, - казах ѝ и след това повторих по-високо, за да привлека вниманието ѝ - Мария!
- Какво!?
- Искаш ли да си сготвим нещо? Спагети с доматен сос - да си ги направим сами - всичко. Както едно време си готвехме заедно. Колко романтично беше - казах и ѝ и я чаках да ме погледне, за да ѝ намигна приятелски.
Тя каза без да извръща поглед от екрана.
- Гледам нещо сега.
Това ми стигаше. Тръгнах към стълбите. В гаража се подпрях на тезгяха и помислих. Дали да не се кача на Хондата и да покарам из града. Отворих вратата на гаража. Пак беше започнало да вали сняг. В настроението, в което бях сега нищо чудно да бутна някой, както онзи път. Извадих костюма на клошар, който бях направил миналата седмица и го сложих на работния си тезгях. Пооправих го. Можех още да поработя върху него. Да го направя още по-убедителен, да го дооформя, прибавя кръпки. По някое време по стълбите чух стъпки да слизат към гаража.  
- Какво е това? - попита ме глас отзад, Мария.  
- Един костюм. Използвах го в работата си миналата седмица. Има хляб в него. Виж - изглеждам като клошар. - сложих комбинезона пред мен, погледнах я и се засмях. После пак го сложих на тезгяха. Не знам защо бях толкова щастлив. - знаеш ли, понякога се усещам като малка, сива мишка. - изтърсих. Не знам как се престраших да го кажа.  
- Наистина ли? - каза тя и застана от другата страна на тезгяха.
- Хората се чувстват така, нали? Понякога?
Тя не каза нищо. Гледаше навън, където снегът се стелеше по улицата. Бяхме като две малки сиви мишки, които се страхуваха да прекосят празното пространство, за да бъдат заедно, отдавна забравили как да го направят. В крайна сметка Мария го направи първа:
- Все още ли ти се седи на верандата и да пием топло какао?