My Escape*

    Очите, вперени в бездната. Тя потъваше. Губеше се. Изчезваше.

-         Искам да се стопя в мъглата. Искам просто да изчезна...

    Чух я да го казва. Гласът ù идваше сякаш от безкрайно далеч, а беше само на ръка разстояние.

    Предаваше се. Виждах, че се предава в ръцете на смъртта. Усещах студенината по страните ù, бледността на ръцете ù ме плашеше до безумие.

    Не си отивай, Елиз. Не си отивай още... Моля те, Елиз...

***

    Бягах. Бягах от себе си и се връщах... при него. При другата част от себе си. Връщах се винаги. Както бях обещала.

    Бях сама. Сама с тишината. И с музиката...

„I see the world through eyes of desperation
Never knew how long I'd fall
But I fell through years and years of darkness
Still I cannot seem to hit the ground...”

    Изливаше се отгоре ми. Изливаше се с поразяваща болезненост. Като неговото докосване. Защо, защо още чувствах? Нали бях надрусана?! Нали бях пияна?! Нали другите не спираха да целуват издраните ми устни?! Защо не можех да се отдам?! Защо, въпреки всичко, исках само него?!

    Не можех и не исках да мисля. Само шепнех приглушено пред образа в главата си:

    - “Will I spend my life wondering what could have been?”

    А неговите безплътни устни ми отговаряха с усмивка. С неговата усмивка. Пред очите си го виждах ясно. Ярко.

    Толкова красив.

    Зелената нежност в очите.

    Топлите устни, оставящи горящи следи по тялото ми.

    Ръцете, на десетки километри от мен, а никога неспиращи да докосват тялото ми.

    Той беше лудост. Обсебеност. Той беше... Вселена. Цял един отделен свят, в който аз потъвах все повече и повече, от който не можех и не исках да се измъквам. Той беше дошъл в живота ми, без да го очаквам, като лъч светлина от най- чисти небеса и си беше отишъл, отнасяйки със себе си душата ми.

    Копнеех за него всяка секунда. Мразех го. Мразех го, че го няма. Мразех го, че ме остави сама с всички тези мисли, че никога не се обърна назад към мен, че никога не ме погледна с обич отново. Мразех го, че иска да ме подчини. Мразех и себе си, че му се поддавах, че не можех да му обърна гръб. Мразех го, че телефонът винаги е изключен. Мразех го, защото чувах гласа му постоянно в главата си. Мразех го, защото да го обичам болеше прекалено силно.

    И в същото време той беше целият ми живот. Той беше зимните снежинки, есенните дъждовни капки, пролетните цъфнали дръвчета, летните топли песъчинки край морето.

“I've built my life upon decades of experience
But what I built for years took days for you to raze…”

    Беше разбил на пух и прах всичките ми въздушни кули. Всичките мечти се бяха изпарили някъде в беззвездното пространство и аз бях станала празна, куха обвивка на това, което се предполагаше, че трябва да бъда. Остана само лицето му. И спомените...

    Целувка.

    Стон.

    Мой? Негов?

   Сълзи, стичащи се издайнически.

    „Обичам те...”

    Виждах всичко безумно проядено.

    Лежах, вперила очи в белия таван и говорех с нереалния му образ. Говорех с думи, които никога не бих казала, молех му се, заклинах го, проклинах го, вдигах ръце да го ударя, а той се пръскаше в празнината и после се връщаше, за да ме измъчва с още по-голяма жестокост, за да не ми даде миг покой.

-         Кажи ми, моля те, кажи ми... Защо така ме наказваш? Никога нищо лошо не съм ти сторила...

-         “Some questions are dangerous, the truth is not an option…” - отговаряше ми образът с гласа на Роланд Йохансън.

    И аз пак потъвах. Губех се. Умирах. Страдах и му се молех. Заспивах в ръцете му. Будех се и целувах устните му. А нощем плачех и крещях:
    - Защо?! Господи! Защо?!

    А той отговаряше:

    - Прости ми...

“How can I forgive you when it  wasn't your fault...”

***

    Гледаше през мен, през стъклото, през улицата.  

    Плачеше.

    И се смееше.

    Над самата себе си.

* Artist: Sonic Syndicate

Album: Love and Other Disasters