Беше късно неделя вечерта – около единайсет часа. Борис се прибираше към Бруклин в Ню Йорк след двата почивни дни, прекарани в Westchester. Това е по-заможната част на щата Ню Йорк; намира се на север, над мегаполиса с еднойменното име. През почивните дни Борис беше работил при едни негови познати - заможни американци. Бяха си направили басейн, изкопан на каменисто място. Неговата задача беше да събере камъните от байра до басейна и да посади цветя. Беше се справил блестящо.

Работи по дванайсет часа на ден и двата дена. В резултата на това сега го болеше цялото тяло – гърбът, ръцете, краката. Чувстваше се толкова тежък, че едва ходеше.

Борис нямаше документи за работа, беше дошъл с туристическа виза в Америка и отавна я бе пресрочил. Живееше под радара на имиграционната служба вече повече от година. Каквото искарваше, изпращаше по познати на семейството си в България. Беше далечната 1999-та.

Той бе на четиридесет и шест години, с побеляла като на по-възрастен от него човек коса; средно сложен, но жилав. В България имаше жена и две деца, всъщност вече мъже на по двайсет и две и на осемнайсет години. Самият той в България беше лекар, онколог по специалност. Интересно беше, че той издържаше децата си с парите,  спечелени в Америка - по-големият следваше за лекар в Медицинска Академия, а по малкия се подготвяше за кандидатски изпити, ходеше на уроци по биология и химия. И всичко това, за да станат доктори като него...Защо ли - за да емигрирати те и да работят неговата работа след това. Той се ндяваше се, че в България един ден лекарската професия ще бъде достойна и добре заплатена, а ако не , те можеха да заминат и да работят като лекари в чужбина. За него беше късно да започва отначало.

Метрото пътуваше сравнително бързо – беше екпресният влак 4, който пресича Манхатан. Борис седеше на седалка в полупразната мотриса и разтриваше отвреме-навреме ръцете си, на които бяха излезли пришки и го боляха. Беше прекалено уморен да мисли за каквото и да е. Отвреме-навреме поглеждаше колелото си, с което беше се придвижил от къщата, където работеше до гарата. Повтори си на ум да не го забрави – толкова уморен бе, че това беше напъно възможно. На следващия ден го чакаше работа в сройтелна бригада, където също беше тежко. Борис не помнеше откога не беше имал свободен ден, в който да не е работил нещо в Америка, но и да бе имал възможност да вземе такъв не би пожелал. Сам си беше избрал този път. Нали беше дошъл тук да изкарва пари? Живееше като насън - работата се редуваше със спане. Отдавна вече не се плашеше, че ще го хванат имиграционните или ще се нарани в работата си или ще се разболее, и че ако това станеше, че нямаше никаква медицинска застраховка.

И сега се чувстваше като насън и сякаш сънуваше наяве. С нетърпение чакаше влакът да стигне до Canal Street, за да се прекачи на R-линията, с която щеше да пътува до последната спирка. Там можеше наистина да дремне в метрото.

Най-накрая мотрисата спря на Canal Street. Борис бавно излезе на платформата, бутайки колелото си. Някъде напред в тунела на метрото капеше вода.“Тап-тап” падаха капките. Борис се зачуди, дали отгоре над града се изливаше дъжд. Никога не можеше да познае дали вали дъжд или е спукана някоя тръба. Тежките му стъпки му бяха като ехо на тези капки, което продължи дори, когато първоизточникът на шума изчезна зад чупката на коридора. Преходът от четворката до линията на R минаваше през един дълъг виещ се коридор със стълби нагоре и надолу. Когато трябваше да се изкачва нагоре Борис вдигаше колелото, а когато слизаше го оставяше да трополи надолу по стълбите.

В един момент отпред чу някакъв звук. Беше музика. Някой свиреше на саксофон. В някакъв забравен живот Борис беше почитател на джаза. Той излезе на дълъг прав участък на коридора. По средата му беше застанал тридесет годишен чернокож мъж със саксофон. Беше намерил уютно местенце, където можеше да се упражнява, пък и да спечели някой долар, въпреки, че по това време нямаше много хора. Такива музиканти са честно срещано явление в метрото на Ню Йорк. Накой от тях са много добри – професионалисти и упражняват “занаята” си, като влагат много усърдие. Този също не бе изключение – изливаше душата си в песента. Тъкмо завършваше позната мелодия от Ян Гарбарек – песента се наричаше “Червен Вятър”. Това беше една от любимите композиций на Борис. Той забави стъпки, отмина мъжът, който свиреше и стигна до края на коридора. Тогава подпря колелото на стената и се върна при музиканта; пусна в шапката, поставена отпреде му, колкото дребни пари в брой имаше в джоба си – бяха два долара. Мъжът кимна от благодарност за признанието на изкуството си. Борис попита “Може ли още веднъж – от началото?” Музикантът се усмихна и започна мелодията отново. Борис отиде бавно до колелото и пак го забута, а музиката го настигаше, бягаше около него, влизаше в сърцето му и го изпълваше с радост, тялото му стана толкова леко, умората изчезна някъде в периферията на съзнанието му. Зави зад ъгъла и продължи напред с мелодията бавно затихваща зад него, но той още дълго носеше радостта, която тя му бе дала, със себе си.