Една жена е завързала хамак на двора за два бора до селската си къща. Къщата е на върха на селото. Прането се вее мокро по теловете. Нощем, когато борчетата заспят, тя лежи в хамака и наблюдава звездите. Обичайно ѝ е хладно, затова придърпва китеник, останал от някогашния чеиз на нейната баба. Вятърът довява аромат на мокра орехова шума и току-що проснатото пране. Ручилото на гайдата долу в центъра на селото извива до звездите, а те проблясват една след друга и времето за тази жена започва да изчезва. Заглъхва малко по-малко, с всяка извивка на чаршафите, дипли се в гласа на гайдата и спира. И така като застине съвсем, кръвта във вените ѝ се успокоява, теква спокойно, вече несподавяна от градския шум, а като мелодия на гайда, клокочи бавно с ромола на поточе, достигайки и до най-сухите тревички и камъчета в нейната душа. Тогава на жената ѝ се струва, че чува пулса на природата. Отсреща пада орех. Тупва в шумата. После още един, търкулва се по урвата и спира в мрежата. Всичко утихва. Падат след малко само няколко иглички по лицето ѝ. Убождат я.

       На двеста километра от жената също боде. Но не иглички падащи от клоните на бор. Боде мълчанието между двама съпрузи. Те понякога го наричат игра на мълчанка. Играят на нея от десетина години. Тя не може да готви, но за да му го докаже още веднъж, хвърля отдалече картофите в нагорещеното олио на тигана. Хвърля ги и бяга. Той стои пред телевизора, върнал се е от работа, превключва каналите, правейки се, че не е видял. Горд е. Вътрешно се залива от смях, но не става, защото иска да я накаже, да я остави да се помъчи сама да си направи вечеря. Тя е свикнала да я прави съпругът ѝ. Но и тя е горда и не признава неуменията си. Предпочита да е мениджър във фирмата, в която работи, а мъжът ѝ да поема домашните задължения. Мълчат си, вече дори не толкова тягостно, докато някой от двамата не решава да си легне, а другият остава сам пред телевизора. На другият ден, всичко се повтаря, освен вечерята. Този път е китайска храна. Той наблюдава жена си с крайчеца на окото как излиза от банята и продължава да превключва каналите. Тялото й е красиво и гладко. Би искал да го притежава отново, но не би посмял да падне победен в играта. Времето се изнизва със светлосенките падащи по заоблените й хълбоци. Съпругата му се маже с крем за тяло и междувременно поглежда часовника. Часовникът тик-така. Тя се изправя и оставя крема на мястото му. Грациозната ѝ походка се изнизва през очите на нейния мъж, а после крайчето на сатененият халат изгубва очертанията си зад вратата. На другият ден всичко се повтаря, освен това, че се обаждат техни близки. След една седмица двамата са канени на рожден ден. На рождения ден се усмихват пред хората, говорят си. Сключили са временно примирие, дори на моменти им харесва да общуват артистично и за малко спира да ги боде. Отпускат се. Знаят, че не могат един без друг, но не биха паднали така ниско. Говорят си общи впечатления и играта отново започва. Броят точките и дните броят.

     Не много далече от тях, малко момче брои вагоните на влака. Учи се да смята и чете. Взира се в яркозеления надпис на влака и чете на глас:

            - Пло – вдив – Па –зар –джик.

После изведнъж се сеща за новия айфон, излязъл на пазара и пита майката му: колко струва телефона. Майката е облечена с черно палто, носи очила, не изглежда да е платежоспособна. Леко е грозновата, а сега докато мълчи изглежда освен грозновата, също и плаха. Но детето я гледа така, сякаш е способна да се сбие с подредбата на целия свят, за да осигури желания айфон.

- Колко струва, мамо? – пита момчето.

- Над хиляда лева. – отвръща равно тя, избягвайки погледа изпълнен с надежда.

Тя прави две-три крачки, за да види, дали чакания влак не идва. Смята, че си осигурява време за да не се появи следващ въпрос. Но детето стъпва до нея. Познава всяка нейна реакция. Няма да се изплъзне така лесно.

- Над хиляда, но колко точно? – пита то.

- Не съм сигурна с точност. – отвръща тя и избягва темата, без да изпуска от поглед далечината на релсите, откъдето трябва да се появи влака. Не поглежда момчето, защото вече си представя как следващия въпрос напира от сладките му устнички, подозирайки, че въпросът ще касае размера на заплатата ѝ.

- Влакът идва. Дай ръка. – казва изведнъж, прекъсвайки новата му мисъл и взима ръката на детето в своята.

И докато се качват във влака, детето най-накрая признава, че не иска айфон, а калъф за телефон с английско наименование – попит, който иначе не ставал на старият му модел телефон. Изработен е -казва то - само за най-новите телефони.

- Какво е това пъпит? – пита го във влака майка му, докато гледките през изпотеното стъкло се сменят като социалистически фототапети.

- Пооопит се казва, бе мамеее, не пъпит. – поправя я раздразнено детето. Майката мълчи. Детето обяснява:

- А попит е съвсем друго. Попит е вид терапия, чрез пръстите. Затова искам попит калъф.

- Добре добре. Разбрах. – казва най после тя, докато се чуди каква е тази терапия.- Ще измислим нещо. Само че няма да стане веднага.

Момчето знае, че повече няма нужда да настоява. Познава инстинктивно всеки израз на лицето на майка си и ѝ вярва. Не е добра идея да я дразни повече. Скоро ще има това, което иска и е щастливо. Майката ту поглежда момчето си, ту се взира навън. Разрухата след социализма и безредието прави гледката през стъклото някак страшна, като след война. Боклуците се търкалят покрай жп линиите. Тя си повтаря наум: "Попит калъф, попит калъф". Момчето ѝ се усмихва. Познава тази усмивка. Тя не говори, но казва всичко. Момчето не е нейно, принадлежи на света, но сега е друго и тя смята, че трябва да го подготви, осъзнавайки, че самата тя не е подготвена. Двамата се умълчават. Гледките внезапно се размазват.

    Размазват се на двеста километра от движещия се влак очите на един млад мъж, свирещ на гъдулка. Той не е сляп, но вижда цветно и размазано света. Хорската гмеж се изнизва между народната песен и миризмата на дюнерджийницата отсреща. Пред очите му, като силуети се движат цветни хора, разбъркват се като в есенен листопад, вятърът ги подухва и те се носят напред, назад. Кръстосват и се разминават. Народната песен се лее за хоро. На мегдана има хоро. То е пред дюнера отсреща. Опашката, приличаща на дълга запетая, лъкатуши мълчаливо от глад и машинално пропуска музиката през ушите си. Калъфът на гъдулката стои пред краката на мъжа разтворен, като сърцето му. Музиката блика и свети някак невидимо в сивия октомврийски ден. Две момиченца се спират и оставят левче в сърцето му. Наблюдават как монетата се търкулва безшумно в мекия калъф и пада.