В душите ни върлува страх –
безлунен, безпричинен, безпризорен.
Когато ме целуна, в себе си го разпознах.
Бе лесно да реша, че той за всичко наше е виновен...
Но, не, не е съвсем така... А как съвсем е?!
Който и каквото и да каже, ще хвърли камък пръв.
Далеч ще падне камъкът, но полетът душата му ще смаже...
Не бихме искали това, нали?!
И затова се чакаме, тъй както чакат се море и планина...
Кафенцето в джезвето ври... Прегръщам те - по дяволите правилата...