Краят на всички краища е един и същ. Просто край или на галено „крайче”. Там до скършеното на две крушово дърво, до стария напукан от времето камък, в неудобното легло, по средата на пътя или в канавката. Той винаги изглежда по един и същи начин. Това е единствената истина в живота, та чак до самия му край.

НАКЪДЕ ПЪТУВАТ УМРЕЛИТЕ

             Лодката на Хадес беше нафрашкана до дупка. Тази година се бе случила от тези, които се хилеха в лицата на мислещи си, че ще живеят вечно. Хиляди покойници, с егоцентричността си опитваха да привлекат внимание или просто да се разпаднат като поредната реплика.  Никой не искаше да забрави името си, но това беше единственото условие да се пресече реката. Да бъдеш никой! И да осъзнаеш, че винаги си бил само това - никой. Лодкарите с вещина отвързваха въжетата и след това те приемаха с усмивка на черепо-подобните си лодчици. Средата на май е! Каза никой. После Ладиите се понесоха по реката.          

Първата утрин на умрелите се бе ширнала с цялото си гнило, суетно и тресавищно нищо. Ладията плуваше сред плетеницата от пурпурно мъртви коси, подаваше се за миг зад посинелите от задушаване облаци и се криеше в увитите в кал жълти очички на слънцето. А то горкото, опитваше да си пробие път сред маранята, която в края на краищата беше изцяло негово дело.

Лятото е просто кавър на други лета. Зимата не е по-различна. Докато есента и пролетта се опитат да се идентифицират с някое от предходните природни състояния. Но истината знае само лодкарят. Дори не съзнава, че е така, просто спокойно си върши работата.

Параграф 6: алинея втора... асансьорът бавно тътреше ръждясалите си телеса през тесния бетонен отвор на жилището си. Познаваше всички прогнили и ръждясали винкели, които рамкираха ежедневния му маршрут. До болка му беше позната и миризмата на всеки от ползвателите му. Асансьорът е сред малцината, които съзнават, че създателят им е починал отдавна. И не е възкръснал сред останалите асансьорни техници. Просто огорчен е хванал първия изпречил му се ескалатор... и е забравил асансьора с всичките му досадни подробности.

ПОНЯКОГА КОНСТАТАЦИЯТА Е ПРОСТО АГИТАЦИЯ.

Циничното е винаги  цинично! Понякога си мисля, че и кръгът има начало и край. Иначе би бил по-кръгъл, отколкото го виждаме. И по-дебел, разбира се.

Обичам репликите „понякога” и „някога”. Ако ги отхвърля, ще умра. Ако ли пък не, ще чакам. Надеждата си е точна реплика на някое шкембе на Караваджо. С много мухи и с още по-малко хора.

Шкембеджийниците отварят преди кафенетата. Някой задавал ли си е въпроса защо е така? Тук трябва да сложа две въпросителни. „Някой задавал ли си е въпроса” и „защо е така”. Колко въпросителни може да понесе едно изречение и колко отрицания може да изтърпи едно тяло?

Спускам се по склона, улисан във вечерния лилав шепот на морето. Поредната лодка напуска пристанището. Восъкът бавно се стича по недъгавата коричка на свещта. Пълнолунието е заразно, ако се взираш дълго в него. След това изпълзява единственото не метафорично създание, нощта. Мракът е изцеление, утеха и дом за всичките ни страхове.

Лодкарят се гмурва в тъмното, сам с всичкия ужас на вселената.