Не по-далече от крушата

И не знам кое е по-страшно: сянката на бесилото,

когато си под него или примката, която затяга до пръсване...

Горите по хълмовете  пожълтяха. Като с пъпна връв, крушите  призързваха коренища  към пустеещата земя, опасваща Златното дере. През Юртлука  минаха Матейко и Методи,  синовете на  Йордана. Докато се прегръщаха в майчината утроба, бяха силни като дървета, вплели клони  при буря, като птици, които вдигат заедно  съборени гнезда, но на белия свят си оставаха човеци, та  пътищата си поделиха братски .

Една песен ги приспиваше и един хляб  ги спояваше, но  тръгнаха да  разберат щастието.  Вървяха през ормана, смееха се, близнаците. И току захапваха по някоя круша. Сокът ù  правеше бразди по   едва наболите им бради. И в шепа събираха крушови семенца,  като бащини заръки и майчини сълзи.  Та се надпреварваха кой по-далече ще  ги  хвърли. Че младостта е надпревара и съревнование с живота. А те, семената,  се зариваха в пръстта, да чакат утре...

Матейко  имаше жилави, трудолюбиви  ръце. Дето и да отидеше,  все  щеше да   изкара  за парче хляб. В случайности и  чудеса не вярваше, само на това, което човек  може да изгради, трудейки се. И трудът по съграждането на дом,  на челяд, си беше достатъчно оправдание за изживян живот.

А Методи,  скиталец по дух,  вярваше, че току земята ще се разрие и  ще се насипят в краката му златни монети, та ще забогатее, ще го   залюби самодива, а крайчетата на бялата и риза ще мамят свободата.  И тази свобода ще му стигне, за да бъде щастлив.

А  пътят през ормана се делеше на две.  От  дясно немееше безводно, изсушено полето, а от ляво реката  кърмеше  тревите и коренищата на дърветата.  Методи хвърли семе в ляво, А Матейко - в дясно. А дали щеше  да познаят  живота, зависеше от тях. Скараха се братята кое семе е тупнало по-далече. Срязаха коренищата си...  Подадоха си ръце,  навъсено и  тръгнаха подир хвърленото... Обходиха земята, сякаш за разораване. В ляво и в дясно на ормана се образуваха две махали.

Методи   се смеси  с уседналия цигански табор по брега на реката. Непокорни, фустите на чернооката Мара  му се  сториха  самодивски, та се улови за крайчеца им. И остана с циганите. Общите  веселби, протяжните песни  разизграваха сърцето му.

Надойдоха и  родовете на Ковачата,  Върбановите, Диканите, та уседнаха. Около едноетажните, кирпичени  къщи дигнаха черква  и пазарище,  а Матейко си купи рало, за да пречупи  твърдостта на земята. А тя не отстъпваше, мръщеше чело, сякаш сърдита жена. После струпа камъни и зазида къща, че къщите първом са на Бога, после на човека, щом им даде  душа. И огнището се оживи, щом стопанинът доведе  Велика, дъщерята на  първенеца от родното му село.  Заживяха сговорно, народиха им се деца, които огласяха нивите с весела глъчка. И отръки им идваше работата. Само Панчо  се  извъди мечтател  като чичо си.  От глина   ваеше  антропоморфни фигури, със скръстени на ръцете  гърди,  сякаш Германчета, които оплакват за дъжд и погребват  ритуално Все нещо сам си говореше на непознат  език. Шушукаше на дърветата, знаеше какво мислят  животните, сякаш дяволите стояха на раменете му. А Матейко се разгневяваше и с пердах водеше Панчо в черквата, та светената вода и песнопенията на полуслепия поп Койчо, да изличат  ереста от момчешката глава. Но  нито боят, нито  религиозните поучения  прочистиха  мислите му.

-Чума иде, тате! -   подвикна Панчо, тичайки към  нивите.

Но домашните му  посрещнаха  бръщолевенията му  с насмешка, а сърдитият Матейко  разклати заканително вилата. Прекръстиха се  съседите по земя. Мълвата  за болестта обходи  цялата махала. Че и  в песните на циганите се появи  тревога  от смъртта, а тя била  безшумна като котешка лапа. Взеха на подбив  чудното  момче, та Чано, циганинът шегобиец,  реши да разсее  слуховете за чумата. Та и така щеше да отмъсти на Мара, дето предпочете  светлоокия Методи.  Мъжът излови  няколко черни котарака.  Завърза ги в  чувал и пробяга  разстоянието до другата махала.  Катереше по по ниските къщи, с отвързан чувал  пускаше котараците през комините.  В тъмнината, жълтеникаво-зелените очи на четириногите,   се блещеха срещу разбудилите се стопани.  Мислеха, че това са очите на чумата  и  от уплах им се пукваха сърцата, сякаш сапунени мехури.

А  Панчо  вече не погребваше  кукли от кал, само своите си.  Седнал на прага, чакаше  Матейко, Велика и  братята му да се върнат. Вятърът тъжно промушваше пръсти през косите му, но завръщане нямаше. И тръгна да търси справедливост...

А Мара  промуши Чано, задето я задиряше и избяга. От обич по нея, Методи се призна за виновен пред старейшините. Мешерето  върза бесилка на  една от крушите  и поведоха убиеца. От нейде дойде момче,  с рало, сякаш да  разоре  твърдостта на човешката душа. Заора  около крушата, а множеството, придружаващо Методи, се  стъписа. Бяха чували за Панчо и се страхуваха от тихите думи, които шептеше, докато заораваше. Методи  понечи да му помаха, с  все още неизтънялата нишка на кръвта.

- Ей, момче! - извика един от старейшините – Какво правиш там? Човек ще съдим...

- Земя на Бога, дето  едно крушово семенце не разделя братята... А щастието  е  мигът, в  който заедно  режем въжето. По-страшно е онова, което идва от несрязаното... - каза Панчо и приближи с ралото до бесилото.

Надяна го на врата си и се облещи  като черна котка на множеството. Циганите се уплашиха, разбяга се с викове. На поляната  остана Методи. Усмихваше се, взрян в очите на Панчо, същите като на брат му. Дървото прошушна прошка. В земята се търкулна  освободена, жълта круша, сякаш златна паричка...