Да се отърве от поредния провален експеримент на вещицата отне на Сам повече време, отколкото трябваше. Докато приключи, вече оставаха само час-два до изгрева. Поне градът все още спеше, с изключение на няколко закъснели пияници, които избегна лесно. Не беше в настроение да вижда никого. Искаше само да се прибере в конюшнята и да остане сам.
Ниската сграда, миришеща на сено и коне, го посрещна с тъмнина и тихото изпръхтяване на единствения й друг обитател. Него можеше да го изтърпи. Нямаше против коня, защото не искаше нищо от него. Проблемът беше във всичко останало – включително и самият той.
Сам грабна кофата с вода, докато минаваше покрай пълния бокс, и я отнесе в онзи, в който живееше тук. Остави я на земята и запали атеша, стоящ на дървената кутия в ъгъла. В това тяло не виждаше толкова добре, колкото в истинската си форма, но когато меката светлина изпълни помещението и той видя кръвта по дрехите си, започна да се чуди дали наистина иска да вижда в момента. Изръмжа тихо.
Беше свършило и се беше прибрал. Отново. И знаеше, че щеше да се повтори. Отново. Трябваше да е свикнал досега. В известен смисъл беше. Но това не го правеше приятно. Не го правеше приемливо. Никога нямаше да бъде такова. Сам отново изръмжа и ядно задърпа ризата си, за да я съблече. Копчетата се разлетяха, изтраквайки в стените, преди да паднат в сеното. Захвърли парцала в другият край, искайки му се бокса да беше по-голям, за да бъде по-далеч от него. Би го метнал навън, но не можеше да рискува някой да види кръвта. Грабна кофата и изля студената вода отгоре си. Това нямаше да отмие усещането за ръцете й по тялото му, но поне щеше да махне миризмата. Тежката смрад на орлови нокти и сандалово дърво сякаш беше полепнала по ноздрите му и го давеше. Знаеше, че щеше да го преследва с дни. Дори и да успееше да свали кожата си с търкане, пак щеше да я усеща. Сам беше затворил очи, но картината как е надвесена над него сега и стотици пъти преди това беше като прогорена в съзнанието му и го накара бързо да ги отвори отново и да се огледа за още вода, която да излее отгоре си. И тогава погледа му попадна върху нея. Елизабет стоеше на входа на бокса и го гледаше шокирано. Сам знаеше чудесно какво вижда – кървавите следи от нокти по лицето, врата и гърдите му. Доказателство за случилото се, което никой не трябваше да вижда. Никога. Най-малко тя.
Завъртя се, така че светлината от атеша да му идва в гръб и й изръмжа:
– Махай се!
Тя сякаш не го чу и направи крачка към него.
– Какво ти се е случило? – попита го разтревожено.
– Нищо! – отсече. Тя изглеждаше готова да спори, затова Сам пристъпи заплашително към нея, гледайки я ядосано: – Махай се, Елизабет!
Момичето подскочи стреснато и прибра ръката, която беше протегнала към него. В погледа й се прочетоха обида, недоверие, страх и притеснение за него – всичките смесени в едно, а после, без да каже нищо повече, тя се обърна и избяга.
Сам затвори очи и ги разтри с ръка, ругаейки под нос. Това не трябваше да се случва. Затова не беше отишъл в банята да се изкъпе – за да не го види някой. За да не го види тя. Сви другата си ръка в юмрук и удари по стената на бокса. Елизабет трябваше да спи, не да идва при него и да го вижда така! Не да го гледа със съжаление и притеснение. Не искаше съжалението й. Не искаше вниманието й. Отново изпсува и заби ръка в стената, карайки дървото да се пропука под удара му. Но точно когато се засили да удари и с другата ръка, видя как момичето пак застава на входа на бокса. Като ужасно привидение, което не искаше да си тръгне.
– Какво да направя, за да се махнеш?! – извика насреща й и пак тръгна към нея. – Изчезни!
– Ще ме удариш ли, ако не си тръгна? – попита го.
Въпросът го накара да застине на място. Тя трябваше да знае, че никога не би й посегнал. Или поне щеше да го знае, ако той не се опитваше да я сплаши, като явно се справяше повече от успешно.
Елизабет беше добра в това да крие емоциите си – много добра. Този път обаче не й се получаваше. Колкото и да се стараеше, дори и да не помръдна от мястото си, страхът се беше просмукал в гласа й, беше сковал раменете й и караше очите й да лъщят.
– Не. – отговори й Сам дори още по-раздразнено заради реакцията й. Искаше да я накара да се махне и да спре да го гледа, не да я е страх от него! Богове! Защо трябваше да е толкова сложно? – Ще ти викам.
Напрежението се оттече от тялото й едва забележимо.
– Добре. – каза и кимна по-скоро на себе си. После пристъпи в тесния бокс и застана пред него. – Къде държиш мехлема, който ползваш за ръцете ми?
– Ръцете ти?
Погледът му веднага се насочи към тях. Затова беше дошла. Боляха я. Тази мисъл отново го накара да изръмжи, да се обърне към сандъка, до който седеше чантата му и да извади от там кутийката с мехлема. Всеки друг път щеше да поиска да я намаже и превърже, но сега просто натика кутийката в ръцете й.
– А сега се махай.
Тя преглътна и със сведен поглед побърза да излезе. Този път Сам изчака, за да се увери, че си е тръгнала от конюшнята и се строполи на земята. Мислеше си, че нямаше как да се чувства по-унизен, но ето, че грешеше. Притеснението и загрижеността в погледа й, останали там дори когато й викаше, определено бяха направили всичко по-зле от друг път. На Сам му се прииска просто да изчезне, да не се връща и всички да го забравят. Беше жалък и го осъзнаваше. Както и осъзнаваше, че щеше да откъсне главата на следващия, който влезе при него сега. Дори си представи звука от пукащи кости и как топлата кръв се стича по ръцете му. Почти успя да се убеди, че даже ще му хареса, че ще се почувства себе си отново. И тогава чу пъшкането и пуфтенето. Звукът се приближаваше, ставайки все по-ясен.
Не можеше да е истина, помисли си Сам. Само че беше.
Само след малко новият начин, по който Боговете бяха решили да го измъчват, отново се появи на входа на бокса му. За пореден път тази нощ. Сякаш не виждаше, че не е в настроение да говори с нея и да е мил. Не виждаше ли, че не я иска при него? Колко по-ясно трябваше да й каже да се махне, за да го остави на мира?
– Няма ли да се разкараш вече? – изръмжа й и отново се изправи. Отказваше да я гледа отдолу.
Елизабет изпъшка, стиснала с две ръце пълна кофа с вода, която се разплискваше навсякъде при всяка нейна крачка. Лицето й се беше зачервило от усилието, като накрая силите й не издържаха съвсем и просто пусна кофата пред него, измокряйки крачолите и ботушите му. Момичето се изправи и изтръска ръцете си, след което помаха неопределено зад него.
– Седни, ако обичаш. – каза му задъхано. – Ще се погрижа за раните ти.
Щеше да прозвучи съвсем като възпитана млада дама, ако не дишаше, сякаш някой я е спасил от удавяне. Сам искаше да й изръмжи и да я изгони, като дори обмисли варианта да хвърли нещо, за да я изплаши, само че вече беше установил, че не му харесва тя да се бои от него. Пък и вече два пъти си беше тръгвала само за да се върне след малко. Нямаше как да е сигурен, че няма да го направи отново, а това щеше да му попречи да се отпусне и успокои.
Беше лоша идея да се връща тук, но откъде да знае, че тя не спи или че ще реши да дойде при него? А сега не можеше да се отърве от нея. Отгоре на всичко Елизабет продължаваше да го гледа очаквателно и точно в момента това го побъркваше.
– Ако седна, после ще се разкараш ли? – попита я все така враждебно.
– След като почистя раните ти. – уточни тя. – Колкото по-скоро ме оставиш да го свърша, толкова по-скоро ще се… разкарам.
Значи просто трябваше да издържи няколко минути в компанията й. Сам се пресегна и грабна първата дреха, която напипа в сака си, хвърляйки я върху главата на момичето.
– Скрий си косата. – заповяда й отсечено.
Можеше да понесе много неща, но не и това. Не и сега. Ако не виждаше червените кичури около лицето й, все някак щеше да изтърпи това да го докосва.
За един дълъг миг Елизабет не помръдна. После бавно свали ризата от главата си и без да го поглежда и без да продума, покри косата си.
– Така добре ли е? – попита го тихо.
Сам пак знаеше, че махагоновите кичури са там отдолу, под ризата му, но поне не ги виждаше. Не се поклащаха около лицето й, докато ходи, нито заплашваха да паднат върху него, когато се доближи достатъчно. Усети как само от мисълта за това отново се напрегна, а гневът в гърдите му се разпали с нова сила. Само че Елизабет не му беше виновна. Осъзнаваше го. И точно защото го осъзнаваше, защото беше именно тя, а не някой друг, й кимна леко.
– Да. – отговори й през зъби и примирено седна върху дървения сандък.
Елизабет пристъпи до него и след миг колебание коленичи до кофата, вадейки отвътре мръснобял парцал, който изстиска. Погледът й се стрелна към неговия и веднага след това се върна върху пода. Момичето се прокашля и каза:
– Започвам.
Поднесе мокрият парцал към него, а единственото, за което Сам можеше да мисли, че не се е надвесила над него. Не беше тя. Въпреки това тялото му се скова при първото й неуверено докосване до гърдите му и не можа да се отпусне, докато не осъзна, че нежните движения не му носеха болка или отвращение. Едва тогава успя да изпусне дъха, който беше задържал, и да си поеме нов. Елизабет го стрелна с притеснен поглед, но натопи порозовелият парцал в кофата, след което го извади, изстиска го и продължи внимателно и много неуверено да го чисти. Почти беше приключила с гърдите и корема му, когато Сам си даде сметка, че това всъщност помага. Тежкото, парещо, разяждащо го отвътре усещане, което се загнездваше за дни в него, сякаш намаляваше с всеки път, в който тя изстискваше парцала в кофата. Олекваше му, че точно нейната ръка го почистваше. Женска, малка, леко трепереща. Нямаща нищо общо с другата, която беше раздрала плътта му за удоволствие. И миризмата. Миризмата на орлови нокти и сандалово дърво, която прогаряше ноздрите му, постепенно беше заменена от лекия аромат на цветовете на кактуса от сапуна, с който Елизабет се къпеше.
Сам затвори очи, вдишвайки дълбоко, и този път вещицата не се появи.
Съвсем скоро Елизабет приключи с миенето му и той си даде сметка, че през цялото време не беше обелила нито дума. Дори погледа й не се отделяше в страни от раната, която почистваше. Беше очаквал да го залее с въпроси, но вместо това тя беше мълчала и Сам не можеше да определи дали е благодарен, че не го е направила, или изнервен от очакването да ги зададе.
– Няма ли да питаш от къде са раните? – попита я.
– Ти искаш ли да ми кажеш? – попита вместо отговор и внимателно, почти срамежливо докосна брадичката му, бутайки главата му съвсем леко настрани, за да може да почисти и раната на бузата му. Той се подчини на негласната молба.
– Не. – отговори й.
Стигаше му, че точно Елизабет го беше видяла в това състояние. Срамът беше достатъчен и без тя да знае какво ги е причинило. Нека да реши, че се е сбил някъде, дори, че е нападнал някого. Не го интересуваше. Каквото и да си помислеше, щеше да е хиляди пъти по-добре от реалността.
– Тогава няма да те питам. – каза му тя. Хвърли парцала в кофата и извади кутийката с мехлема. – Още малко и приключвам.
– Не те интересува? – попита я, преди да се усети.
Определено не знаеше какво му става. Нямаше представа защо нежеланието й да пита едновременно го успокои и жегна, а сега наистина се напрегна в очакване на отговор на малоумният си въпрос, който изобщо не трябваше да й задава. Не се държеше нормално.
Сините й очи за момент отново намериха неговите. Сини като лунното цвете, а не кехлибарени.
– Интересува ме. Но след като не искаш да говориш за това, няма да те притискам. Ако някога пожелаеш, ще ми кажеш.
Никога нямаше да се случи, помисли си Сам. В същото време обаче раздразнението му отново изчезна. Пое си дъх и го издиша бавно, оставяйки се на нежните й докосвания, докато нанасяше мехлема върху раните му. Беше странно да се прибере и някой да се погрижи за него. Досега не беше позволявал на никого да го прави. Той беше Ка‘Раим. Колкото хора се напикаваха само като чуят името му, толкова нямаше и да се поколебаят да се опитат да го убият, ако решат, че имат някакъв шанс, без да осъзнават, че ги чака само и единствено смърт. Елизабет обаче не беше такава. Сам го знаеше по същия начин, по който знаеше и че след час слънцето ще изгрее.
Мехлемът охлаждаше раните му, правейки ги по-поносими, а допира на пръстите й до тях бе по-лек и от самия въздух. Беше приятно, но все още странно и непривично, затова, за да разсее от новото усещане, а и за да чуе отново гласа й, попита:
– Ти защо не спиш?
– Не ми се спеше.
Отговорът й накара Сам да спре за малко да мисли за себе си и всъщност да я огледа. На него му се струваше, че е било преди цял един живот, но всъщност убийството на жрицата, която тя познаваше, се беше случило само преди няколко часа. Опита да види дали е разстроена или уплашена, но отново не можеше да прецени. Може би беше малко резервирана и смутена, че го пипа, защото дамите в Рива не правеха такива неща, но извън това не може да определи какво се случва в главата й. Беше се затворила за него.
Не му харесваше.
– Добре ли си? – попита я.
– Да.
– И нищо не те боли?
– Не.
Онова вътрешно усещане, което му подсказваше, че нещо не е наред, пак се появи, само че Сам не можеше разбере какво. Това беше и причината за трети път да я попита:
– Сигурна ли си?
– Да. – отвърна тя и се изправи, затваряйки кутията с мехлема. – Готов си.
Подаде му я и се наведе да вдигне кофата, но Сам я спря, грабвайки я от ръцете й.
– Аз ще изчистя. – опита да улови погледа й, но когато не успя, се прокашля и каза: – Благодаря.
– За нищо. – отвърна Елизабет. Остана на място за няколко мига, сякаш се канеше да му каже още нещо, но накрая само въздъхна тихо и се обърна: – Ще оставя ризата на вратата на празния бокс. Лека нощ.
– Лека нощ. – отговори й.
Сам остана притихнал, докато стъпките й не се отдалечиха, заглъхнаха и не изчезнаха. Дори след това стоеше, заслушан в тихите звуци, които издаваше коня и ослушвайки се за поредното появяване на Елизабет. Една част от него всъщност очакваше тя да се върне и същата се почувства разочарована, когато осъзна, че това няма да се случи. Сам погледна към кофата, пълна с розова вода, оцветена от собствената му кръв. Трябваше да излезе навън и да я изхвърли, но нещо привлече вниманието му. Бръкна вътре и извади парцала, с който Елизабет го беше изчистила. Плата му беше познат. Изстиска го и го разгъна, за да го огледа.
Беше гърба на ризата, с която беше прекосила пустинята.
Беше скъсала единствения друг кат дрехи, който притежаваше, за да има с какво да го почисти. Сам стисна силно очи.
Не знаеше какво да мисли. Не знаеше как се чувства покрай Елизабет. Тя… Макар все още да не искаше да вижда никого, нямаше против тя да е тук. Дори си пое дълбоко дъх, надявайки се да улови киселата нотка на сапуна й, но го посрещна само миризмата на сено и кон. И това не беше лошо, каза си. Беше познато и много, много далеч от смрадта на вещицата. Наведе се и вдигна кофата, за да я изхвърли, но тръгвайки по пътеката, забеляза парче хартия. Сам се наведе и го вдигна, гледайки с изненада старателно изписаните йероглифи на хайрянската азбука. Ето защо беше решила да дойде посред нощ в конюшнята при него. Флетчър беше предложил да покаже знаците на Елизабет вместо него, докато той се занимаваше с мисията от Кантората, а тя се беше научила само за ден.
Сам въздъхна, сгъна внимателно листа и се прибра в конюшнята.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite

leslieshayblog.wordpress.com