Елизабет се прозя толкова широко, че едва не се катурна по стълбите.
Едва ли бе мигнала повече от три часа тази нощ. Мисълта за причината извика усмивка на лицето й. Първоначално просто се бе наслаждавала на тази новооткрита близост със Сам. Скоро след това досадната регенерация, която непрекъснато затваряше малките ранички по ръцете й, които иначе нарочно поддържаше за по-бърз достъп до атмата си, се реабилитира. А щом болката изчезна, Елизабет най-накрая разбра защо всички онези героини от любовните романи прекарваха толкова много време в леглата с героите.
Не бе предполагала, че нещо такова е възможно или пък че може да се случи на нея. Цялото й същество откликваше на нуждата и желанието, които усещаше в Сам. Само една нежна целувка и Елизабет вече гореше за него. Тялото й някак се бе превърнало в музикален инструмент, чиито струни той майсторски караше да пеят. Дори не си спомняше колко пъти я беше събудил тази нощ – само, че накрая бе успяла да събере достатъчно смелост и този път да го потърси тя. И после пак. И още веднъж.
Лизи не беше съвсем убедена, че е нормално да го иска толкова много, но снощи в нея нещо се бе пробудило. Някаква нужда, но не единствено от физическото удоволствие, макар че никой нямаше да я чуе да се оплаква от него. Не, беше друго. Да бъде със Сам… Все едно намери парче от пъзела на живота си. Може и да не го бе сглобила напълно все още, но знаеше, че Сам е съществена част и без него, той никога нямаше да бъде завършен. След снощи това усещане само се бе засилило. Не бяха отдали само телата си един на друг. Бяха си дали всичко.
Вероятно още щяха да бъдат в стаята или с преплетени тела, или прегърнати плътно в съня си, но с първите слънчеви лъчи и гласовете на будещите се жрици по коридора дойде и напомнянето, че имат задължения към света. Това бе и причината сега, преди първият й учебен ден в училището, което господарката на убиецът й финансираше в храма, Елизабет да слиза към подземието, понесла фантома към склада. Сам й бе предложил той да го отнесе, но тя искаше да е сигурна, че довечера няма да намери проклетата кутия в шкафа с бельото си или пък, защо не, под възглавницата си.
Беше идвала до склада само веднъж, когато постъпи в началото и разузнаваше кое къде е в храма, но никога не бе влизала по-далеч от вратата, по чиято повърхност бяха издълбани и изпълнени със сребърна сплав същите руни, които се виждаха и по капака на кутийката в ръцете й. Сега, като я отвори, усети леко изтръпване по пръстите си, подобно на онова, което оковите в Рива и сабята на Калахан бяха предизвикали, но стократно по-слабо. Все пак тук не се опитваха да спрат Сенките, а единствено да задържат фантомите вътре.
Складът й напомняше на избата за съхранение на вино в имението на лорд Чейс – хладно, продълговато помещение със заоблен таван, по чиито стени бяха наредение рафтове, препълнени с бутилки от любимата му напитка. В случая обаче вместо бутилки имаше редици малки бурканчета в които летяха, лазеха и се зъбеха най-различни фантоми. Трябваше да има поне четиристотин.
Елизабет остана на прага, опитвайки се да игнорира тракането по стъклaта. Фактът, че по всяка вероятност ще успее да се справи с нечистите, дори и някой да успееше да излезе някак, не й помагаше особено. Знанието, че това всъщност някога са били души на съвсем нормални хора, също не будеше особено съчувствие в нея.
– Хайде, Елизабет. – промърмори. – Влизаш, оставяш го най-отпред и излизаш.
Намръщи се. Сега пък и си говореше сама.
Тръсна глава и влезе в склада. Хвана се, че стъпва по-шумно и гневно, отколкото бе необходимо, но кънтенето от крачките й заглушаваше шумовете от фантомите, така че просто продължи. Застана пред един от рафтовете, игнорирайки решително дребните ужаси, които или се притискаха по-далеч от нея в бурканите си, или й показваха зъбите си. Отвори кутийката, извади буркана с подаръка на Сам и без да гледа много-много, се пресегна, за да го остави между два други.
И спря.
Фантомите си имаха собствено… излъчване. Усетиш ли веднъж присъствието им, нямаше как да го сбъркаш с нищо друго, а тук лепкавото, мръсно усещане преобладаваше. И почти скриваше нещо друго. Нещо нередно. Нещо, което нямаше да разпознае, ако не се бе сблъскала с него вече веднъж.
Забравила напълно за фантома в ръката си, Елизабет пристъпи навътре. Погледът й се плъзгаше трескаво по бурканите, по стените, дори по пода и тавана, но не намираше нищо. Тогава застана пред рафта, където атмата й реагираше най-силно, и започна да размества бурканите, за да види какво има зад тях.
Тежки стъпки заскърцаха по пясъка на стълбите отвън. Лизи изруга под нос и бързо започна да връща фантомите по местата им. Остана й само онзи в ръката й, когато вратата се отвори по-широко и навъсената физиономия на Главния жрец надникна вътре.
– Какво правиш тук? – попита я, оглеждайки я строго, сякаш самата тя беше фантом, който е успял да изпълзи от затвора си.
– Аз… ъм… – Лизи погледна към буркана и го повдигна. – Връщам го.
– Връщаш го? – изгледа я дори още по-подозрително Гириш.
– Да. – кимна тя и го постави на рафта. – Бях… ранена и една от другите жрици ми го донесе, но не го искам.
– Да те лекува? – възкликна ядосано. Кръглият му сребърен медальон с гравираните върху него осем фази на луната улови светлината на атешите и сякаш отрази гнева и възмущението му. – Фантомите са зло! Те оскверняват душата! Не трябва да се докосват, какво остава за яденето им! Оскверняват Сенките, отдалечават ги от светлината на Луната и ги доближават до тези изчадия! Покваряват ги! Но някой чува ли предупрежденията ми? Не, разбира се! Всеки идва да взима от тях! Те са зло! – при това пристъпи към нея и размаха пръст пред лицето й. – Не ги доближавай и дори не си помисляй да ги ядеш!
Елизабет трябваше да си наложи да не мига умно срещу него. Въобще не очакваше този изблик и нямаше никаква представа, че Гириш изповядва такава философия. Как го беше пропуснала? И какво означаваше това за подозренията й, че някак е замесен в убийствата и изчезванията на жриците?
Във всеки случай видя шанс.
– Съгласна съм с Вас, к‘ахин. – каза смирено. – Те са… Те са като наркотик. Вкусят ли ги веднъж, Сенките не могат да спрат. Губят пътя си и забравят за истинският смисъл на това, че са тук.
Жрецът премига изненадано насреща й. За миг изглеждаше напълно лишен от дар слово, но бързо се опомни и се прокашля.
– Така е. – заяви важно: – Те са проклятието ни и трябва да се борим с тях. Не да ставаме зависими и да ги желаем! Не го забравяй, Лин. Никога!
– Няма, Гириш-к‘ахин. – поклони се почтително тя.
Елизабет не бе изненадана, че помни името й, понеже непрекъснато го ползваше, за да й се кара за едно или друго. Сега обаче за пръв път го използваше… почти ласкаво.
Девойката трябваше да потисне усмивката си. Веднъж и Калахан да се окажеше полезен с проклетите му лекции каква напаст са Сенките. Сигурно защото не беше тук.
– Трябва да проверя какво ви преподават в училището. – каза замислено на себе си жрецът, а после явно се сети, че тя все още е тук, защото протегна ръка към нея: – Дай ми това и отивай да вършиш нещо полезно.
Елизабет му подаде буркана и побърза да излезе от склада. Изкачи се шумно до средата на стълбището, където знаеше, че той няма да може да я види. Почака няколко мига и след това на пръсти и прилепена до стената започна да слиза обратно.
Ако беше толкова против храненето с фантоми и тях като цяло, тогава нямаше логична причина да е в склада. Освен ако по някакъв начин не бе свързан с противното излъчване. Същото, което преди малко повече от месец Елизабет бе усетила при последната мисия с Калахан, когато се изправи срещу жената, която отказваше да умре.
Преди обаче Лизи да слезе достатъчно, за да може да надникне какво се случва вътре, Главният жрец излезе. Девойката преглътна една ругатня и възможно най-безшумно започна да взима стъпалата по две и три нагоре. Веднъж отвън, тя се спусна по коридора на бегом, забавяйки крачка след няколко метра и преструвайки се, че всичко е нормално.
Надяваше се да си въобразява как жрецът я следи с поглед.

Училището се различаваше от частните й уроци в Рива. На Островите тя и може би още една приятелка сядаха в специално отредена за целта гостна и получаваха цялото внимание на знатни учители и достъп до всичките сладкиши и чай, които биха искали, за да се подкрепят. Тук отиваха в една от трите стаи на едноетажната пристройка, която Велахе бе спонсорирала, сядаха на един от десетте чина и наблюдаваха как възрастната жрица пише на черната дървена дъска с тебешир. Те самите имаха по една по-малка дъска и старателно упражняваха хайранските йероглифи. От време на време жрицата минаваше покрай тях и ги коригираше или пък ги хвалеше.
Другите две стаи в момента бяха използвани от по-напредналите с писането и четенето, както и с желаещите да научат математика, но в други дни се преподаваха история и география на Лунарата, както химия и дори медицина. Постъпилите тук идваха от различни места и бяха напуснали различни поприща и сега храмът се възползваше от талантите им, за да създаде образовани слуги на Ну‘Ахра, когато тя се завърне. Елизабет одобряваше напълно и възнамеряваше да посети всеки един от часовете, особено тези по медицина и химия. Щеше да бъде чудесно, ако се научеше да прави експлозиви, с които да взриви вещицата, за което самата тя щеше да е платила.
Злата й усмивка се стопи обаче, докато бавно и старателно изписваше поредния йероглиф върху дъската си, опитвайки се да го направи разкривен, какъвто трябваше да бъде, ако го пишеше за първи път. Трябваше да научат цялата азбука и да започнат да четат и пишат, преди да ги допуснат до някой урок, където едно недочитане можеше да отрови целия клас. А до тогава имаше много време.
Когато жрицата им нареди, послушно повтори звука заедно с останалите, мъчейки се да не звучи отегчено. Междувременно умът й за пореден път се отплесна към склада, странното излъчване и Главният жрец. Все по-реално й се струваше, че той е замесен във всичко. Нямаше търпение Чарли да приключи с превода, за да има някакво истинско доказателство.
След това обаче идваше наистина сложната част – да реши дали да каже на гвардията, или да се справи сама. Искаше й се да може да обсъди това със Сам, но трябваше да пази всичко това в тайна от него. Засега Чарли бе единственият, на когото знаеше със сигурност, че може да се довери.
Присви се леко, за да почеша глезена си. С магия поддържаха температурата в храма и училището поносима, но дори тя не можеше да се справи с досадните пустинни мушички. Само че когато спусна ръка, пръстите й се опряха в нещо… пухкаво. Елизабет погледна надолу и единствената причина да не скочи, когато видя малкия джирд, беше шокът й от това, че в едната си предна лапичка стискаше навито на тъничко руло парче хартия.
Сам. Само той щеше да направи нещо такова. Пък и пухкавото лице на джирда бе някак сбръчкано в характерна недоволна физиономия.
Лизи взе хартията с два пръста, а когато животното се опита да се покатери по крака й, тя го избута с ръка и му се намръщи.
– Стой там. – размърда беззвучно устни.
Джирдът се изкиха презрително върху нея и седна върху крака й.
Прекрасно.
Елизабет се огледа. Не искаше някой да я види да чете бележка в час за абсолютно начинаещи в хайранския. Оказа се обаче, че не е имало нужда да се притеснява, защото Сам беше писал на ривски.
„Страшно си загазила, госпожичке.“
Като изгледа критично джирда, той вече я зяпаше втренчено. И заканително. Лизи го изсипа на земята, вдигна краката си върху стола и ги кръстоса, оставяйки да седи така. Игнорира го до края на часа. Не беше никак изненадана обаче, когато го намери да я чака отвън.
– Как беше часът, Лин? – попита я Сам.
– Получих заплахи. – отвърна тя, заобиколи го и го погледна през рамо: – Наистина трябва да направиш нещо за гризачите в храма. Получават и някакви тикове на очите, може да са болни от нещо.
Лизи беше готова да се закълне, че чу как Сам изръмжа тихо. В следващия миг мъжът се изравни с нея, мръщейки й се точно толкова неодобрително, колкото и джирда. Само където въобще не беше толкова пухкав.
– Научи ли нещо ново? – попита я след няколко крачки.
Елизабет се вгледа в него много внимателно.
– Хм… – промърмори. – Имаш същия тик. – при това се отдръпна от него. – Да си бил хапан от джирд скоро?
– Не, само от теб. – заяви й, сякаш беше най-нормалното нещо, което да обявиш на глас. После, понеже беше на шест и за да го направи още по-хубаво, я попита: – Да си хапала и джирди освен мен?
– Не, но нямам представа какво има в онези шишчета, които продават на пазара. – отвърна тя. Беше горда от себе си за точно още две секунди, след което срамът все пак я застигна и тя го бутна по ръката. А Сам веднага се дръпна от нея с престорено ужасен поглед. Елизабет го посочи с пръст: – Точно така! Бягай от мен!
– Опасна си! – заяви й, но в следващия миг притъпи отново до нея. Не я докосна, а погледът му изобщо не се беше смекчил от шегата, както тя се беше надявала: – Защо си се записала, като няма на какво да те научат? – попита я, но този път достатъчно тихо, че ако някой се появи в коридора, да не може да го чуе.
Елизабет повдигна рамо.
– Искам да видя какво ще науча от местните.
– Няма да научиш нищо, което вече да не знаеш, шейа.
Лизи потисна усмивката си. Откакто се изясниха, че той е половината й познати, я наричаше „шейа“ само когато го измъчва и дразни.
– Напротив! Научих имената на още четири жрици днес! – ухили му се тя. Сам изсумтя. – Какво? И ти беше в стаята, когато ми се скараха, че страня от останалите!
– Това не е причина да се записваш на училището, особено при положение, че знаеш достатъчно, за да преподаваш в него.
– Не знам никаква химия и почти никаква медицина. – изтъкна тя.
– И затова се записа да учиш азбуката?
– Лин Бренън е в Хайрани от няколко месеца. Спомни си колко подозрително ме гледаше Хирса, когато заговорих на добър хайрански. Сега си представи как ще изглежда, ако изведнъж се окаже, че съм научила всичките йероглифи без грешка за толкова време. – бръчката между веждите на Сам бе станала дори по-дълбока. – Ще ме помислят за шпионин или Боговете само знаят какво.
Една жилка започна да прескача в челюстта му. Несъмнено си мислеше, че щом тя знае за всички тези рискове, тогава няма причина да се излага на тях. Вместо да й го изтъкне обаче, й предложи:
– Мога да те науча на химия и медицина. Мога даже да говоря със Захир и в почивния ден да ходиш при него на уроци.
– В почивния ден искам най-накрая да се опитаме да излезем някъде, без някой от нас да бъде призован някъде, да се опитат да ме убият, да има буря, земетресение или Боговете знаят какво. Може би дори ще успеем да стигнем до плажа и онова заведение, за което ми беше казал. – усмихна му се. Сам продължаваше да изглежда напрегнат. Елизабет знаеше защо и се почувства като чудовище, че го измъчва така, но въпреки това присви подозрително очи към него и го попита: – Защо не искаш да идвам тук, Сам?
– Така. Не искам. – отсече Сам рязко: – А и няма нужда да си губиш времето тук. Ако ти е толкова скучно, мога да ти намеря друго занимание.
– Не ми трябва друго занимание, защото вече съм си намерила това. – каза му Елизабет твърдо.
Той я изгледа дори още по-криво, след което въздъхна примирено и я попита:
– Какво искаш да направя, за да се откажеш?
– Няма да се откажа, Сам. Това е училище. Не е като да отивам на война.
Сам скръсти силните си ръце на гърдите си и стисна челюст упорито. Лизи потисна въздишката си. Толкова много й се искаше просто да може да говори с него, без да се тревожи, че думите й ще достигнат някак до не когото трябва или Сам направо ще уреди да бъде изведена извън Лунарата и скрита в някоя дупка. За пореден път си пожела господарката му просто да изчезне някъде и да не бъде фактор в отношенията им. Но засега бе невъзможно. Точно толкова невъзможно, колкото и да се откаже от една от малкото следи, които бе успяла да открие.
Така че вирна брадичка и се приготви да бъде по-упорита и от Сам.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay