Посрещна ги весел камбанен звън и тежка миризма, от която главата й се замая. Първоначално Лизи реши, че е на парфюм, но когато очите й привикнаха със сумрака вътре, осъзна, че идва от десетките горящи свещи и кадилници, наредени по всяка повърхност, свободна от книгите, разноцветните кристали, малките фигури на животни и хора, включително и на Ну‘Ахра с птицата, и откровено странните предмети, които изпълваха шкафове, лавици и етажерки. От ниския таван, закачени на въженца, висяха букети сухи билки, а пък в единия ъгъл, до огромен отровно оранжев кристал, от който очите я заболяваха, имаше различни по размер котлета, събрани едно в друго. Лизи направи гримаса и побърза да погледне другаде. Ако някой питаше, щеше да настоява, че е заради кристала и няма нищо общо със спомена за котела с разтопено сребро.
Калахан застана пред маса, отрупана с високи купчини книги. Елизабет се пресегна да пипне буквите по гръбнака на една, които светеха със собствена бледосиня светлина, но Финиан я перна през ръката.
– Какво ти казах? – намръщи й се.
– Че си досаден – изсумтя тя, но прибра ръката си. – Какво е това място?
– Магазин.
– В името на Боговете…
Безплътен треперещ гласец прекъсна недоволството й и я накара да подскочи стреснато. Чак след това забеляза жената, подаваща се иззад книгите. Беше белокоса, с дълбоки бръчки, прегърбена и дребничка, по-ниска дори от Лизи. За сметка на това носеше очила, чиито стъкла караха очите й да изглеждат тройни. Едното беше мътно, но в другото се четеше, че въпреки очевидно преклонната й възраст, разумът й все още бе непокътнат. Нямаше как да е другояче, когато гледаше с такова неодобрение и подозрение Финиан. Той пък намери секунда да се усмихне подигравателно на Елизабет, все едно намираше стряскането й за много забавно, преди все пак да отговори на старицата.
Докато двамата говореха, девойката се възползва да разгледа още, поне доколкото сграбчилият я здраво за ръката страшник й позволяваше. Зад продавачката имаше притворена врата, вероятно водеща към складовото помещение, и цяла стена от рафтове, препълнени с кутийки и бурканчета с разноцветни течности и прахове. На кукички бяха закачени броеници от черни мъниста, синджири, от които висяха малки кристалчета и медальони със странни знаци. Лизи се завъртя малко, а после се и поприведе зад Финиан. До отрупания с книги тезгях на старицата, се намираше и малка витрина, където имаше още украшения, които изглеждаха по-ценни от онези на куките. Искаше да ги разгледа по-отблизо, особено една деликатна сребърна висулка във формата на лунен сърп, от чийто горен край висеше малък аметист, но, естествено, Калахан веднага я поряза с поглед, щом направи крачка натам. Елизабет въздъхна примирено.
Вниманието й се върна върху броениците. Нещо не беше съвсем наред с тях, но не можа веднага да осъзнае какво. Изведнъж си пое рязко дъх. Нищо не поглъщаше така светлината. Нищо, освен шерли от мори. Десетки от тях. Погледна към страшника, чудейки се дали е забелязал какво се продава в този магазин, но в момента той си имаше други проблеми. Треперливият глас на жената се бе втвърдил и май се опитваше да го изгони. Сигурно пак беше казал нещо, което не трябва на хайрански и явно трябваше да е много лошо, защото дланта му около китката й започваше да изстива и да се поти. Лизи тъкмо си помисли, че няма как да е толкова лош, щом се притеснява толкова, че е обидил възрастната жена, когато тя плесна сбръчканите си ръце и цялата сграда потрепери и заскърца. Момичето изпищя уплашено и този път Финиан не и се присмя.
– Какво й каза, нечистите да те вземат?! – викна му, почти заглушена от дрънченето на камбаната на вратата, кристалите и всички останали предмети в магазина.
Страшникът внезапно отскочи, повличайки я със себе си. Чу се гърмеж. На мястото, където бе стоял, сега зееше дупка, а камъка, който я бе запълвал само до преди миг, бе натрошен на дребни парчета, забили се като шрапнели в тавана и стените.
– Да се махаме! – извика му отново и този път тя го задърпа към вратата.
Усети пода под краката им да се тресе и от него изникна каменна плоча, която запуши изхода им. Прахта и дребните камъчета, които заваляха след магията, полетяха през въздуха като засмукани от някой водовъртеж право пред старицата, където се оформиха в две страховити, дълги остриета от камък.
– Скрий се някъде! – излая Финиан и я блъсна настрани със същото движение, с което призова огън в дланта си.
Старицата хвърли остриетата. Страшникът хвърли огненото кълбо. Чу се експлозия и стаята се напълни от прах и гъст дим.
Как ли пък нямаше да остане тук.
Приведена ниско, Елизабет си проправи път към тезгяха. Около нея падаха кристали и се сипеха горящи парчета камък, които прогаряха дупчици по гърба и тила й. Тя ги игнорира. Трябваше да побърза, преди да са я видели. Приклекнала до котлетата, изчака двамата да си разменят още няколко снаряда, преди най-накрая да събере достатъчно смелост и да се изправи. Този път го нямаше глупавото подскачане, за да седне на тезгяха – страхът й даваше сила и само с едно плавно движение се озова от другата страна. Увеличените от стъклата очи на старицата станаха направо гигантски от изненада.
– Елизабет! – изрева вбесено Финиан.
Лизи се усмихна на жената и макар да знаеше, че няма да я разбере, каза:
– Желая Ви късмет!
С това блъсна открехнатата врата и се шмугна в склада. Сандъци и още чудати предмети бяха нахвърляни навсякъде и обграждаха от двете страни тясна пътечка, която в края си се разклоняваше на две: към стълбище до втория етаж и към още една врата.
Докато бягаше към нея, Елизабет усещаше как цялата сграда се тресе и чуваше гърмежи и дрънчене, но вече не я интересуваше. Започна да се смее с глас, когато откри, че е отключено и изскочи навън. Озова се в сляпа уличка, която в отворения си край излизаше отстрани на магазина. Покрай него вече се беше събрала тълпа зяпачи. Беше въпрос на време някой да извика униформените или пък Финиан – или бабата, Лизи залагаше на нея – да се появят и тогава щеше да си има неприятности.
Доста по-бавно тръгна към множеството, тупайки дрехите и приглаждайки косата си. Никой дори не поглеждаше към нея за момента, но въпреки това тя се придържаше по-близо до наредените до отсрещната стена касетки, готова да се скрие между тях.
Не знаеше какво точно я накара да вдигне глава нагоре. Не беше чула нищо, не бе забелязала нищо, но въпреки това кожата й бе настръхнала.
Там, на покрива, очертан на фона на розово-виолетовото вечерно небе, стоеше тъмен силует.
– Не… – промълви Лизи и заотстъпва назад, докато гърба й не опря стената на тресящия се магазин.
Фигурата скочи от покрива на двуетажната сграда и се приземи пред нея. Нормален човек щеше да си е счупил краката, но този не беше нормален човек. Но не беше и фигурата от кошмарите й.
Елизабет изпита истинско облекчение, когато разпозна лицето на мъжа, който замалко не се бе блъснал във Финиан на идване насам, но това трая само докато той не се спусна към нея, а в ръката му не проблесна нож. Девойката се дръпна настрани в последния момент и сграбчи една от празните касетки, с която замахна към мъжа. Той дори не се опита да избегне удара, нито пък да прикрие очите си, когато дървото избухна в дъжд от трески от сблъсъка с главата му. Малки драскотини започнаха да кървят по цялото му лице, но той сякаш дори не ги бе забелязал. Вдигна ножа, тръгна отново към нея и Лизи хвърли остатъците от касетката по него, преди да сграбчи още една тъкмо навреме, за да успее да блокира масивното острие.
– Какво искаш от мен?! – изпищя тя.
– Хасса… – отвърна мъжа, карайки думата да заучи съвсем като съсъка на змия. – Хасса!
Силуетът от сънищата й я наричаше така.
Богове, наистина беше той. Беше дошъл да я убие!
Колената й омекнаха от ужас и когато мъжът я блъсна към стената, тя се строполи на земята.
– Хасса! – повтаряше мъжа. – Хасса!
Наведе се и я сграбчи за косата. Елизабет извика и се опита да разтвори пръстите му, но той не пускаше. Започна да го драска, да го рита и когато мъжа отвори уста, тя си помисли, че ще извика от болка. Вместо това той се преви леко, издаде задавен звук и от гърлото му изпълзя нещо.
Беше като червей, ако червеите бяха дебели колкото ръката й, дълги половин метър и имаха кръгли усти с три реда тънки като игли зъби. Плътта му беше сивкава и покрита с черни вени, но въпреки това полупрозрачна. Нематериална.
Фантом. Червеят беше фантом. И се опитваше да я стигне.
Безшумен като сянка, Франк се спусна отнякъде и впи острите си нокти в съществото, изтегляйки го нагоре и надалеч от лицето й. То изсъска ядосано, същия онзи глас, който бе повтарял „хасса, хасса“, и мъжът замахна с ножа към гарвана. Елизабет се хвърли с рев върху човека, сграбчвайки го през кръста. Може и да беше дребна, но това се оказа достатъчно, за да го накара да загуби равновесие. Проклетата птица обаче отказваше да избяга и продължи да дърпа фантома. Девойката изруга и скочи на крака, сграбчвайки ръката на мъжа с двете свои, за да му попречи да наръга Франк.
– Просто се махни от там! – изръмжа на гарвана през зъби.
Дори не беше изненадана, че той не я послуша. И двамата лесно можеха да избягат, ако другия остане да ангажира вниманието на фантома, но нямаше начин Елизабет да му обърне гръб и да си плюе на петите.
– Ако оцелеем, ще те направя на супа! – заплаши го.
Възползва се, че беше повече ядосана, отколкото смела, премести едната си ръка от китката на мъжа върху червея и затегли. Фантомът запищя и се замята, острите му зъби се забиха в предмишниците й, карайки цялата й ръка едновременно да изтръпне и да пламне от болка. Трябваше да приключи това сега или с нея щеше да е свършено.
С вик Елизабет впрегна цялата си сила и с едно рязко движение издърпа червея. Отначало беше трудно и бавно, но после с усещането, че нещо се скъса, съществото изведнъж се изниза навън. С пронизителен писък то отвори устата си и започна да се гърчи в опит да избяга, но двамата с Франк го държаха здраво.
Мъжът, от своя страна, мигаше объркано срещу нея и се мръщеше на ножа, все едно го виждаше за пръв път. Лизи щеше да му съчувства друг път. Сега грабна оръжието от ръката му, избута мъжа назад и започна да забива острието в тялото на фантома. Нямаше представа какво прави и след малко й стана ясно, че бърка някъде, защото съществото продължаваше да мърда. Как се убиваха тези неща, в името на Боговете?
– Пази се!
Елизабет инстинктивно се подчини на твърдата заповед в гласа и пусна фантома. За момент той увисна от ноктите на Франк, но после и той го пусна с боен грак. Преди червеят да е докоснал земята, целият лумна в пламъци. Чу се само началото на писък, а в следващия момент създанието се разпадна на безброй искри, които вятърът отнесе.
Задъхана и трепереща, Лизи се обърна към Финиан и му се усмихна съвсем искрено. Той обаче изобщо не изглеждаше щастлив да я види и закрачи с едри, гневни стъпки към нея, ръсейки прах при всяка крачка.
– Тръгвай. Бързо! – излая той.
Сграбчи я за ранената ръка, карайки я да изохка, но преди да е успяла да му се развика, задната врата на магазина буквално отлетя, разбивайки се в отсрещната стена, и старицата, също толкова покрита със сажди и мръсотия, колкото Калахан, излезе навън, намести очилата си и се огледа. Погледът й се спря първо върху свития до касетките и треперещ от страх мъж, а после и върху тях. Земята потрепери, но сега вече Елизабет дърпаше страшника през тълпата.
© Лесли All rights reserved.
И ти имаш поздрави от нея, brinne