Неприлично

Най-страшното бе минало, така поне твърдяха лекарите, и Галин Иванчев се бе поуспокоил дотолкова, че да не пуши цигара от цигара. Продължаваше обаче да усеща неприятно стягане в гърдите, както винаги в стресови ситуации. Сипа си два пръста уиски и ги изпи на екс. Леко му просветна, но тревогата си остана дори и след третата чаша. В един момент се зачуди какво би представлявал живота му без Симона. Разплака се.

Облече се и отиде да купи цветя. Симона обичаше цветя. Сигурно щеше да се зарадва, когато видеше розите на шкафчето си. От какво още се нуждаеше тя? Нямаше смисъл да мисли по този въпрос, по време на свиждането тя щеше да каже… ако бе в съзнание и ако можеше да говори. По дяволите, защо не й позволяваха да ползва мобилния си телефон! Може би заради апаратурата? Това нямаше значение. Само след час щеше да е при нея. Но какво щеше да види? Какво представляваше тя в момента? Ами ако не успееше да я познае?

Чакането се оказа едно от най-дългите в живота му. Времето се точеше като локум.

Когато закрачи по коридора на отделението на седмия етаж, сърцето му заблъска от притока на адреналин. Объркани емоции забулваха съзнанието му. Мислите му сякаш се блъскаха една в друга, чезнейки впоследствие в небитието.

Спря пред единайсета стая и застина с ръка върху дръжката на вратата. Пое си дълбоко дъх и отвори.

И четирите легла бяха заети. Симона лежеше в дъното, до открехнатия отгоре прозорец. Лъч светлина огряваше бледото й лице. В носа й бе вкарана тръбичка. Вдигнати високо с помощта система от макари, краката й стърчаха широко разкрачени, с клюмнали навътре стъпала. Бе покрита с чаршаф, който обаче не можеше да скрие напълно масивната гипсова превръзка, обездвижваща тялото й от глезените до гърдите. Към пода се бе проточила тръбичка, която водеше до полупълна с урина торба. Лявата й длан бе увисвала над страничната табла като пречупено крило на птица.

Галин Иванчев се приближи плахо и загледа приятелката си, която бе претърпяла чудовищна, според усещанията му, промяна. Вчера бе тръгнала на работа сияеща, красива, облечена елегантно, а днес…

Той се наведе и подхвана отпусната й ръка. Очите й гледаха разфокусирано. Моментно проблясване в тях обаче показа, че го е познала.

– Как си, миличка?

Тя размърда немощно устни, колкото да промълви:

– Добре.

– Ох, как можа точно та теб да се случи!

Тя сбърчи чело, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Той отметна назад няколко кичура от пищната й къдрава черна коса й и я целуна по слепоочието.

– Асансьорът… – проплака тя и в ъгълчето на окото й се появи сълза.

– Нищо, нищо, Мони. Не мисли за това. Ще ги осъдим тези престъпници! Колко вече станаха нещастните случаи с пропаднали асансьори! Десетки? – Погледът му се стрелна към разкрачените й крака. – Какво са ти направили? Защо така са те…

Тя го гледаше неразбиращо, разтрисайки се от време на време от хлипове.

Галин бе втрещен от начина, по който бе позиционирано тялото на приятелката му. В тази разкрачена поза имаше нещо крайно неприлично, а и болничният чаршаф изглеждаше метнат небрежно върху интимните й части. Не бе редно толкова много неща да са на показ. На всичкото отгоре гипсът, обгръщащ краката, ханша и талията й, по-скоро подчертаваше женствените извивки, отколкото да ги скриваше. Другите пациенти в стаята естествено също бяха жени – две бабички и една тийнейджърка, – но по време на свижданията тук можеше да влезе всеки. Огледа внимателно хората в стаята. Някакъв тип, вероятно син на едната от бабичките, като че ли от време на време хвърляше към Симона погледи, изпълнени с нездраво любопитство. Та кой не би се изкушил да огледа красива млада жена, която е вирнала краката си по такъв начин! Прииска му се да отиде да му забие юмрук в лицето. Вместо това понамести чаршафа в опит да скрие колкото се може повече неща. После му хрумна, че тя няма как да е с бельо при положение, че й е сложен катетър. Едно леко подръпване на чаршафа и… Симона можеше, без да иска, докато спеше…

Мина пред таблата, за да провери какво се вижда оттам. Малки стъпала, виснали безжизнено високо горе на нивото на гърдите му. Масивна превръзка, следваща плътно контурите на мускулите отдолу. Нагънат около слабините чаршаф. И в дъното – едно измъчено, но красиво лице, обрамчено с буйна къдрава коса. В това безпомощно състояние тя нямаше да може да се защити, ако някой… Дали лекуващият й лекар бе мъж? Дали в стаята можеха да влизат санитари? Вероятно нощно време някой мръсник… Какво би му попречило да я опипа, докато спи.

– Мони, искаш ли да ти обуя чорапки, за да не ти е студено на краката? – попита той й се загледа в перфектния й педикюр и фината извивка на петата, по който личаха белези от неудобни обувки.

Симона надигна глава, усилие, което й докара болезнено жегване в областта на кръста.

– Че защо? – измънка тя.

Наистина защо? Температурата едва ли бе под двайсет и пет градуса.

После си даде сметка, че не иска нито една част от тялото й да е гола. Изтръпна при мисълта, че след малко, ще трябва да я остави в компанията на толкова много непознати хора. Вероятно часовете за свиждане не се спазваха точно…

Когато всички посетители си тръгнаха, той се почувства малко по-спокоен. Каза няколко окуражителни думи на Симона, после я целуна по челото и се отправи към сестринската стая. Обърна се към една от по-възрастните сестри:

– Може ли да ви попитам нещо за момичето в единайсета стая?

– Да, кажете – измърмори сестрата, явно не й бе до разговори.

– Ами… чувства се некомфортно … както сте я сложили.

– Коя? Тази, дето е пострадала при падане на асансьор?

– Да, Симона, годеницата ми.

– Какво за нея?

– Неудобно й е да лежи така през цялото време.

– Тя е в гипсово корито, господине, няма как да й е много удобно, за съжаление. При такива фрактури на краката, таза и прешлените опциите за обездвижване не са много. Но ние редовно я обръщаме, както е заръчал лекарят. Не се безпокойте, тя ще се оправи.

– Обръщате я?

– Да, по корем, за да не се получават рани.

– Нужно ли е краката й да са толкова разкрачени?

Тя го изгледа изпод вежди, после присви замислено очи.

– Ами тя превръзката не може да се коригира, всичко е фиксирано.

– А не може ли да я слагате в седнало положение?

– Това пък е абсолютно невъзможно, защото краката са под ъгъл спрямо горната част на тялото би се засилило напрежението в прешлените. По начало краката трябва да са нависоко.

– Разбирам. Извинявайте.

– Бъдете спокоен, тя получава добри грижи.

– Нейният лекуващ лекар мъж ли е или жена?

– Мъж, но на пенсионна възраст. Страхотен професионалист – каза сестрата и пусна крива усмивка, която изобщо не се хареса на Галин.

Той хвърли едно око в единайсета стая, за да се увери, че Симона е в компанията само на другите болни, и си тръгна.

Напи се с мастика и през нощта често се будеше. Не му излизаха от главата тези неприлично разкрачени крака, които нямаше как да не пораждат мръсни помисли у представителите на противоположния пол, така поне си мислеше той. Ами ако някой я заснемеше и започнеше да разпространява снимките в интернет? Направо му призля при тази мисъл. А дали когато оздравееше, тя нямаше да започнеше да се кикерчи, свикнала всичко да й е на показ.

Когато отиде на свиждане на следващия ден, Галин завари Симона обърната по корем. Но гледката пак не бе хич приятна, дори в някои отношения бе по-неприлична. Под таза й имаше купчина възглавници и дупето й стърчеше нагоре. Дори под два ката чаршафи се виждаше цепката между полукълбата, които бяха обгърнати от ватирания ръб на превръзката. Всъщност цепката сякаш бе засмукала чаршафите, което пораждаше редица неприятно асоциации. Петите й бяха опрени отстрани на таблите и се бе получило нещо като приклещване. Вероятно бяха нужни поне трима човека, за да бъде върната в предишната й поза. Поза номер 1 и поза номер 2, това бяха вариантите, като и двата бяха абсолютно неприемливи от гледна точка на приличие. Тръбичката на катетъра се бе проточила по задната част на гипсираното й бедро.

Симона бе заровила лице във възглавницата и като че ли спеше. Дали бе възможно да не осъзнава, че бива третирана по изключително груб и перверзен начин?

Той влетя при сестрите и викна:

– Настоявам годеницата ми да бъде преместена в самостоятелна стая!

– Нямаме самостоятелни стаи. От какво сте недоволен?

– От … просто не е редно да е пред погледите на чужди хора в момента. Тя има нужда от усамотение.

– Честно казано не ви разбирам. Можете да я преместите в частна клиника, но това би означавало да изръсите сериозна сума пари. Не ви съветвам да предприемате такъв ход, с оглед на тежкото й състояние най-вече. Тук пациентката получава адекватни грижи, гарантирам ви.

Той си тръгна разгневен. Мисли дълго какво да прави и стигна до извода, че трябва да си наляга парцалите. Единственото, което можеше да направи, е да следи по време на свижданията годеницата му да не става обект на нездраво любопитство. Лошото бе, че едната от бабичките бе изписана и на нейното дойде студентка, пострадала при автомобилна катастрофа. Нейните приятели се мъкнеха всеки ден и смущаваха атмосферата в стаята с разюзданото си поведение. Един от тях дори си позволи да погали Симона по оголения глезен и, както си бе монтирал идиотска усмивка на лицето, да й пожелае бързо оздравяване. Галин скочи да го бие, та чак се наложи да викат охраната.

Мина месец, после още един, но Галин продължаваше да се терзае по същия начин, а годеницата му продължаваше да лежи в леглото си гипсирана до гърдите и с вирнати по ужасяващо неприличен начин крака. Единственото хубаво нещо бе, че наближаваше времето за изписване от болницата. Тогава всичко щеше да си дойде на мястото и тревогите заради неприличните гледки и хорското любопитство щяха да бъдат забравени. Всичко щеше да е наред, да.

***

Симона стоеше пред входа на болницата, подпряна на проходилката си. Бе успяла да се домъкне сама дотук, което бе същинско чудо, като се има предвид, че бе прекарала последните три месеца на легло. Краката й бяха изтънели, но сякаш с всяка изминала минута възвръщаха по частица от силата си. Прешлените и тазът все още я боляха, но болката бе търпима. Тя се чувстваше добре, за пръв път от толкова много време.

Малко по-късно се повиха майка й и баща й. Бяха дошли от Пловдив. Баща й носеше сгъната инвалидна количка.

– Защо ни чакаш тук, защо не полегна горе? – попита притеснено майка й.

– Достатъчно съм лежала.

– Какво реши в крайна сметка?

– Няма промяна, прибирам се при вас.

– Но той те обича, Мони, свястно момче е. Не можеш да го зарежеш просто така!

– Напротив, мога.

– Хубаво е пак да си помислиш …

– Мамо, престани, говорихме предостатъчно по въпроса. Ако смяташ, че ще ви е трудно да ме гледате няколко месеца, докато се възстановя напълно, ще потърся друг вариант.

– Мони, моля те, за теб сме готови на всичко. Но Галин ще те търси…

– Знам, че ще ме търси, но няма да ме намери, защото не е идвал в апартамента и не знае къде живеете.

– Дължиш му все пак…

– Дължа му един телефонен разговор, в който да му обясня всичко. Още преди време смятах да му кажа, но реших, докато съм на легло, да си трая. Нямаше да ме изпусне от погледа си, ако бе разбрал, че смятам да скъсам с него.

– Не го ли обичаш вече?

– Обичам го, но той не е за мен. Просто връзката ни е обречена. Няма смисъл да удължаваме агонията.

– Откъде знаеш? Може…

– Мамо, престани! Имаш представа какво ми беше да се боря с чудовищната болка и с тревогите, че ще остана парализирана от кръста надолу, а той да мисли само за това, че някой евентуално може да се загледа в навирените ми крака. Знам, че съм представлявала грозна гледка, но… Просто не може така, разбери. Това неговото дори не мога да го нарека ревност, по-гадно е. Ще страдам от раздялата, но ще ми мине. Дано и той успее да се справи някак.

Симона се настани в количката и изпъна немощните си крака върху подпорите. Успя да се избута сама до колата и се почувства горда от този факт. Погледна ведрото небе и се усмихна.