Мартин влезе в самолета бавно, вдигна  очилата си  на челото, отправи се към  първа класа, погледна номера на мястото си и седна. Дясната му буза и окото потрепваха едва забележимо. Той ги разтърка със зле прикривана досада. Извади от чантата си две шишенца, извади по една таблетка на дланта си и ги глътна. Беше се отправил на  последното  пътуване в живота си. До Кайро имаше няколко часа, можеше и да подремне. Притвори очи и потъна в себе си.

След английската гимназия  замина за  Париж с детската мечта в душата си – египтология. Следването в Сорбоната беше порядъчно скъпо, но цената на една истинска мечта не се измерваше с количеството хартийки – така мислеше и оправда очакванията на родителите си. Учеше  непрестанно, спеше по няколко часа на денонощие, втората година от следването си вече знаеше арабски и египетски, и смело тръгна към коптски език. Когато завърши  образованието си, го назначиха за асистент на любимия му професор. Това беше първото му постижение от един много дълъг път, който беше поел още от времето, когато  четеше всичко, което включваше формата пирамида.  С присъщото му търпение зачака своя звезден час – да открие  нов папирус или  да разчете  египетски йероглиф незнайно как потънал в многовековна прах.  Четеше по цели нощи, подготвяше лекции и работеше неуморно върху нова хипотеза за най-голямото според него чудо на света – египетските пирамиди. За Мартин по-интересно нещо от тези каменни паметници не съществуваше – всички загадки си имаха някакво  обяснение, само за пирамидите нямаше никакво логично и убедително  – кой, от къде, как и защо ги е построил – теории много, предположения – хиляди, но никой не е доказал причината за появата им и то при  толкова много и ясни артефакти.

Един обикновен октомврийски ден   се събуди със  силно главоболие. Помисли, че е есенен грип. Опита с обезболяващи, не постигна никакъв резултат, махна с ръка и реши, че има по-важни задачи от едно главоболие, което както е дошло така и ще си отиде. Цяла седмица живя потънал в болка, която отместваше като досадна муха от съзнанието си. Един ден  припадна по време на лекция. В бялата стая на  болница Питие – Салпетриер, разбра, че има тумор в мозъка, разположен на труднодостъпно место, което го прави невъзможен за опериране. Лекарите направиха опит да приложат лазерно лечение – оказа се безуспешно, последваха различни терапии. Мартин слабееше, болката  ставаше все по-непоносима, започна да му трепти дясното око, после обхвана и бузата.  След цяла година ходене по мъките  се прибра в България. Обикаля болници и корифеи на родната неврохирургия, но резултатът беше същият. Майка му започна да го цери с билки – от дядо Стойне, от калоферския Мустафа, от странджанските планини набрани призори на Еньовден – нищо не помогна. Дори и прочутите братя Калманджиеви не успяха да се справят с този тумор, който  се държеше странно – не растеше,  не се смаляваше, нищо в него не се променяше. В София дойде световноизвестен индийски лечител – майка му го заведе и при него – на пулсова диагностика. Цял час този лечител го държа за ръката, Мартин щеше да припадне от всички запалени свещи и миризми, които изпълваха малкият  сумрачен кабинет. И този лечител не можа да каже нищо. Вдигна рамене и промънка :
–Как е възможно, толкова силен пулс, а толкова объркани енергии, не знам Госпожа, наистина не знам…

 Мартин се изтощи от болки и различни цярове, от безсмислицата на цялата ситуация  и се затвори в къщи. Лежеше, гълташе  безсмислени хапчета и мислеше:

„От къде дойде този кошмар, защо точно сега, какво лошо съм направил, кого съм обидил, наранил,  исках само да видя египетските пирамиди, да вдишам този въздух, да  пипна поне един камък на истинска пирамида, затова ли съм наказан, какво е лошото в това желание? Или фараоните си отмъщават дори преди да съм стъпил на тяхна земя, така както са изпращали смърт на  мнозина откриватели  при първите разкопки…” Мислеше и плачеше за убитата си мечта – тъкмо да я хване и тя му се изплъзна. Майка му не се отказваше и го заведе при наследницата на Ванга – жената каза:

–Това момче  го чака дълъг живот.

Ходиха при турска ходжа – мъжът ломотеше нещо неразбрано, прехвърляше някаква броеница и накрая отсече :

–Това е, Госпожо, готово, синът Ви е излекуван – 100 лв.

Мартин се ядоса  и въпреки, че се зарече да не изпълнява прищевките на майка си, изпълни последната ѝ, по-скоро заради нея, вече започна да свиква с мисълта, че е обречен. Обиколиха всички манастири с чудодейни икони.  Дори преспа цяла седмица на Кръстова гора. Нищо не се промени – не се подобри, не се влоши. На трийсет и третия  си рожден ден каза на родителите си, че иска малка помощ от тях – да му помогнат да отиде в  Кайро – да види и пипне поне една пирамида, видяло се е, че изцеление няма, поне малка част от мечтата му да се сбъдне. Майка му се разплака, баща му затърси панически инхалатора  си, а Мартин се прибра в стаята си и не излезе докато не получи утвърдителен отговор.

И ето сега вече гледаше  разсеяно как самолета плавно се отлепя от земята и поема към облаците,  отново притвори очи и се унесе. Не можеше да спи през тия две години, но изведнъж  усети странна лекота и  задряма. „Може би просто съм по-близо до Господ “ – това беше последната му мисъл преди да заспи дълбок истински сън.

Когато слезе на летището в Кайро, остро главоболие го разтърси, помисли, че пак ще направи припадък, за миг всичко потъна в мрак, успя да отпие малко вода, затвори очи и започна да диша дълбоко . „От горещината е ” – така се успокояваше. В хотела се полюбува на красивата гледка на пирамидите , не се стърпя и излезе, взе такси и отиде  на платото Гиза. Стъпа на пясъка и започна да диша  дълбоко с широко отворени очи – тук всичко беше неземно –въздуха,  небето,  реката,  залязващото слънце. Взема в ръката си шепа нагорещен пясък, разтри го между пръстите си  и се усмихна. Тръгна към трите пирамиди –  Хеопс, Хефрен и Микерин. О, да, наистина не са построени  наравно една с друга. Затърси с очи по небето звездите, но беше още рано, очакваше да види съзвездието Орион, нали пирамидите били построени да съвпадат със звездите му, а  те на свой ред били свързани с бог Озирис – бога на прераждането. „Дали ще има за мен прераждане ?” Запита се с лека тъга, примесена с непознато спокойствие и тишина, които го обземаха  с всяка измината минута. Видя група туристи, които се отправяха към Хеопсовата пирамида и тръгна с тях – мислеше  да гледа тази пирамида само отвън – не му се влизаше вътре, особено като за начало, но чу, че след тази група затварят всички пирамиди и се примири, че и утре е ден. Когато влезе усети невероятно напрежение, разтрепера се, изпита страх, но нали затова беше дошъл – да усети всеки камък, всяка прашинка, да пипне поне един йероглиф. Заслиза надолу и с всяко стъпало  болката му започна да намалява – стигна на една площадка и се усети странно лек, усмихна се. „Сигурно Озирис ме поздравява!” Мислите постепенно го напускаха и в главата му се възцари покой.  Обиколи с групата всички важни според екскурзоводката места и когато излезе навън нощта вече беше обгърнала всички пирамиди. Главата го болеше много слабо, бузата и окото се бяха успокоили, Мартин тръгна към Сфинкса. Ахна  когато се изправи пред него: „Каква прелест!” Дълго го обикаля, любувайки му се, поседна на един камък в основата му и загледа небето. Звездите бяха много големи и ярки, откри съзвездието Орион, усмихна се и изпрати молитва за изцеление  на бог Озирис, затвори очи, искаше да усети блаженството в душата си, най-после, най-после  докосна Хеопсовата пирамида, а имаше още толкова много да види… Когато отвори очи слънцето изгряваше – сепна се, как е възможно, да заспи и то навън, нищо не беше разбрал. Пак усети особена лекота. Стана, разкърши се, отиде да изпие чаша кафе, мислеше да се прибере в хотела, но сърце не му даваше да напусне  това чудодейно място, което беше негова мечта. Цял ден обикаля пирамидите –влизаше от една в друга,  галеше каменните блокове, стенните рисунки и надписи, разчиташе  ги, вечерта се прибра ободрен, сякаш току-що е станал от сън. Взе душ, хапна набързо и легна. Заспа като малко момче.

Мартин прекара месец в Кайро – не видя нищо от града – беше почти денонощно при пирамидите. Главоболието му изчезна, но той така беше погълнат  от всичко, което виждаше, че не разбра какви нови сили започнаха да изпълват тялото му. Дори не усети кога престана да гълта хапчетата, с които се поддържаше.

Прибра се  в София – загорял, леко отслабнал, с изражението на човек, който се е докоснал до тайнство  отредено  на малцина. Майка му плака докато го прегръщаше, той се смееше,  баща му не можеше да повярва, че е оздравял.

След седмица  една нощ беше  разтърсен от неистови болки. И отново всичко започна. Този път Мартин не се предаде. Приготви малко дрехи и отлетя към Кайро. Вече всичко му беше познато и той стискаше зъби да успее да отиде на „своето”  място. За две денонощия отново се почувства  добре. Този път започна да засича времето, което престояваше в една пирамида – забеляза, че колкото по-дълго е вътре, толкова по-добре се чувства. Дали заради постоянната двайсетградусова  вътрешна температура, дали заради гледките, особеният дъх, не можеше да си обясни, дори и не търсеше причини, важно беше само едно – да се чувства здрав. Една вечер в хотела се замисли над всичко, което се случваше с него, разбра, че трябва да остане тук, ако иска да живее, друг изход нямаше. Сутринта започна работа като екскурзовод – така започна новия си живот. Всеки ден прекарваше по няколко часа вътре в пирамидите. Най-добре се чувстваше когато го изпращаха в Луксор, в най-тясната, първооткрита пирамида на Джосер – там се случваха с него странни неща. Един път водеше ирландска група – когато излязоха  беше започнал да разбира езика им. Дори говори с туристите. Заболя го зъб – цял ден влизаше и излизаше от пирамидите – на другия ден болката беше изчезнала!  Месец по-късно очилата започнаха да му пречат и разбра, че вижда прекрасно без тях дори и най-дребни знаци. Всичко приемаше с благодарност и радост. Живееше в малка квартира и всеки ден преди изгрев слънце беше пред Сфинкса.

След година отиде на преглед – лекарите му казаха, че  мозъчният тумор вече е с размерите на малка киста, ще го наблюдават, но почти сигурно е, че ще се стопи сама. Мартин се разплака. Знаеше, от малък си знаеше, че тук е неговата земя!

„Явно съм някакъв стар дух, който е бил роден и живял тук, навярно съм бил фараон?”– мислеше понякога Мартин, усмихваше се с тъжна благодарност. „ Но защо трябваше да го разбера по този труден начин, с толкова много болка, аз пак щях да дойда тук, където са моите корени!”

Заживя  съвсем нов живот – успокоен и умиротворен. Продължи всяка сутрин да поздравява Сфинкса, да гали Хеопсовата пирамида и да благодари на бог Озирис, който му помогна да се прероди тук, на земята.