ОБРЕЧЕН

           "Не издържам повече! По-добре..." - думите замряха на устните на прокажения. Очите му разпознаха малка фигура на хоризонта, която тичаше радостно към него.Той почти забрави за болката в цялото си тяло. Тамар! Сърцето му заби лудо.
Откакто почина съпругата на Симон, то стана смисъла на неговия живот и всеки ден пълнеше с утеха душата на самотния баща. Фигурата приближи съвсем. Мъжът протегна ръце, за да поеме рожбата в обятията си и тогава погледът му попадна върху раната. Беше станала голяма и грозна. Белезникава течност се отделяше и привличаше мухите. Това го отрезви. Погледна напред, но наоколо нямаше жива душа. Естествено, беше мираж. Изведнъж Симон си спомни, че дъщеря му вече не беше онова малко момиченце, което обичаше да подскача около него, щом той се върнеше от работа. Беше станала хубава девойка и свенливо свеждаше поглед, когато идваха със слугинята да му носят храна. Поради заразата те оставяха кошницата чак горе, на хълма и като стояха малко, си тръгваха. Всеки път бащата напрягаше очи, за да види по-ясно дъщеря си. Тамар беше като разцъфтяла роза.Чертите на лицето ù бяха станали красиви и нежни, също като на майка ù. Болезнени спомени нахлуха в мъжа и сподавена въздишка надигна гърдите му.
                 Преди време, в миналото си, Симон беше търговец на платове и това му носеше добри доходи. Семейството му живееше в Капернаум и това си имаше своите предимства. Приятелите им бяха добре подбрани - пет семейства, които държаха пазара в града. Юда водеше в златарския занаят, Етан държеше рибния пазар, Салмон  въртеше търговията с овце и гълъби, Зара-дърводелецът и Асир, който беше най-големият доставчик на ароматни масла и зехтин в околията. Всеки от тях беше заможен и преуспяващ. Животът на Симон беше пълен с радост и празненства. Той си спомни как слугите го гледаха с почит и всеки негов жест беше заповед за тях. Разсмя се с глас. Да го видеха сега! Тялото му беше покрито със струпеи и от тях се носеше смрад. Месата му бавно гноясваха и това му причиняваше нетърпима болка. Идеше му да крещи, да се търкаля по земята и... да сложи край на дните си. Огледа се. Местността беше пълна със заразени, които седяха наоколо по един, по двама, рядко по повече и в малкото гордост, която им беше останала, криеха лицата си един от друг с покривала. Болестта ги беше обезобразила. Гледката беше толкова отблъскваща, че мъжът се потресе, забравил за миг, че е един от тях. Мислите му се върнаха на миража преди малко. Най-голямата му болка беше, че повече никога нямаше да прегърне дъщеря си - любовта на сърцето му, смисълът на живота му. Постепенно изстрадалият човек осъзна, че вече няма смисъл в живота му. Всъщност, той беше изгубил живота си и нищо на света не можеше да му го върне - никога, по никакъв начин и на никаква цена! ТОЙ БЕШЕ ОБРЕЧЕН! Тази истина изпълни с непреодолима мъка сърцето му. То сякаш се раздра от скръб. Мъжът рухна на земята и неистов рев се изтръгна от гърлото му:
- Защо, Боже? Защо ми причиняваш това?

- Татко, татко - някой настоятелно викаше в съня му. - Тате! - този вик го събуди. Тамар и Зелма стояха на разделителната скала и му махаха от там.
- Тамар, детето ми! - развълнува се Симон. - Как си, добре ли си?
- Добре сме, тате. Носим ти храната - питки, смокини, малко месо..
- Хубаво, радост моя, остави ги там! Аз после ще ги взема. Не се приближавай, чуваш ли! - всеки път, заедно с радостта, че я вижда, страхът да не я сполети неговата съдба караше бащата да я отпраща веднага. Но този път тя не си тръгна. И се държеше някак странно. Симон не можеше да определи, но нещо беше различно. В следващия миг разбра - Тамар го гледаше в очите и не свеждаше своите надолу, както друг път. Гърлото му пресъхна - ами ако и тя е...
- Какво има, детето ми? - едва събра сили да извика.
- Тате, чуй ме. В града дойде един човек - Исус му викат. Този човек може всичко, тате. Вчера бяхме със Зелма на хълма и го слушахме да говори, че който повярва в него, няма да умре. Разбрахме, че...
Думите на девойката се лееха като нашумял поток. Симон дори не схващаше смисъла им - удоволствието да слуша гласа ù го омайваше и той я гледаше с широко отворени очи.
- Тате, смисълът на живота ти! - това изречение го прониза. Той си спомни безнадеждността на своето положение.
- Има ли вече смисъл животът ми? - тихо продума и придърпа несъзнателно покривалото върху челото си.
- Тате, ти трябва да дойдеш! - повтори Тамар. Гледаше го настоятелно. Явно вече беше казала това не един път.
- Къде, дъще? Не мога да излизам от тук. Нали знаеш закона - ще ме убият с камъни.
- Тате, това е нашата надежда! Довери ми се -  дъщеря му никога не беше говорила така.
В сърцето на прокажения се прокрадна лъч светлина и той развълнуван извика:
- Добре, дъще, идвам!

              Докато вървяха на разстояние един от друг, девойката продължаваше да му говори за Исус: бил син на Бога, говорел за божието царство, лекувал болни, не връщал никого. Само трябва да вярваш,да му повярваш!
"Да вярваш,..." - думите отекваха в ума на Симон и дълбоко в него започна да блика радост. Колкото повече слушаше, толкова душата му придобиваше нова увереност. Надеждата, която го беше напуснала, сега се връщаше отново в тялото му.
"А може би не съм обречен?"

                В далечината се чу глъч, която се усилваше все повече. Към тях приближаваше тълпа. Хората следваха човек, облечен в бяло. Той им говореше нещо и всеки се притискаше към него, за да бъде по-близо. Изведнъж човекът спря и погледна към Симон. Сърцето на прокажения затуптя. Той разбра, че това е неговият шанс. Затича, като се препъваше и преодоляваше болката, пронизваща го на всяка крачка. Вече не мислеше за закона; за опасността да бъде убит с камъни, защото бе заразен. Магнетична сила го тласкаше напред и като че ли му даваше криле. Когато стигна до Исус, мъжът падна в краката му.
- Господи, АКО ИСКАШ, можеш да ме излекуваш - задъхано помоли той. Съмнението се бореше с вярата. Симон не смееше да вдигне глава. Ами ако дъщеря му се е излъгала...
- ИСКАМ - една ръка се допря до рамото на прокажения и нежна топлина се разля през цялото му тяло. За секунди се пренесе в миналото, когато беше малко момче и баща му го прегръщаше с любов. Усещането беше същото и неволно очите на изстрадалия човек се напълниха със сълзи.
- Бъди здрав! - думите носеха сила и свежест. Тялото му ги пое и откликна. Като че ли някой докосваше невидимо раните му и една след друга те зарастваха пред удивения поглед на тълпата.
- Татко... - Тамар се разплака и се хвърли в обятията му. Симон я притисна силно до гърдите си.
- Радост моя, радост моя... - изцереният с треперещи пръсти галеше ту косата, ту лицето на девойката. Едва сега той събра смелост и погледна нагоре.
- Благодаря ти, Господи - прошепна с благодарност.
Исус ги гледаше и се усмихваше. Симон добре познаваше тази усмивка - усмивката на Баща.

                                 ------------------------------------------
Софи Йорданова

март, 2010г.