– Никога не съм бил по-очарован от политиката! – въодушевено ми съобщи съседът Марин, когато ме видя, че съм седнал сам в кварталната кръчма на една маса отвън. – Страхотна работа!

      Мълча. Съседът Марин, казват, е ченге. То такива сега са повечето мъже на неговата възраст – между двайсет и пет и петдесет и две. На петдесет и три ги пенсионират, за да продължат да работят като ченгета. А преди да станат на двайсет и пет се подготвят за ченгета. Моето мнение е, че повечето мъже през целия си живот се готвят да бъдат или да не бъдат ченгета, но никога така и не разбират с какво точно трябва да се занимават в единия или в другия случай.

    –  Има ли свободно място при теб? – пита Марин и сяда. Не се е обръснал.

     –  Защо питаш? – възмущавам се. И сресал не се е.

     –  Ами може да са запазени местата. Затова.

     Пак мълча. Кой знае какво ще иска от мене – я някаква информация, я да го почерпя.

     –  Какво пиеш? – пак пита.

     –  Кафе – отговарям и отпивам от бутилката с бира.

     –  Едно кафе и за мен – подвиква на сервитьорката и намигва. Тя кимва.

     –  Май не съм ти много приятен – споделя Марин. – Всички ме отбягват напоследък. А аз съм един от вас. С нищо не ви превъзхождам. Просто съм натоварен с повече отговорности, това е. Върша си работата.

      –  Добре, върши я тогава по-мълчаливо. – Отпивам голяма глътка от бутилката в желанието си да я допия, докато донесат неговата поръчка – искам да си платя сметката и да си бия камшика. Не ми е приятен тоя Марин.

     Той свежда глава и смирено признава:

      –  Знам, че съм досаден. Наредиха ми да разбера в коя партия членуваш. Това е. Сега доволен ли си?

     –  Не съм доволен – отговарям престорено безучастно. По дяволите, та аз съм ветеринарен лекар! Защо им е на службите да знаят в кая партия членувам? И защо изобщо трябва да членувам? – От какво да съм доволен?

     –  От международното положение – машинално отговаря събеседникът ми. – Нали помниш какви лозунги имаше навремето: „Да живее международното положение!“

     –  Не си спомням. – Всъщност помня ги тия лозунги. Имаше и по-отчайващи. Скандирахме да живее международното положение наред със слава на КПСС и нещо друго славно, което сега не си спомням.

      –  Както и да е. За да ти спестя от времето, казвай и се махам.

     –  Какво да ти кажа?

    –  От коя партия си?

    – Ама това да не е „Левски“ и ЦСКА? – ядосвам се. Уточнявам: –  Ти затова ли си очарован от политиката? Защото се храниш с политическата информация, дето събираш, ама не по служба, а по възлагане от разни централи...

     –  По-тихо! – заоглежда се Марин тревожно. – Хората ще ни чуят.

     Огледах се и аз. Около нас нямаше жива душа.

   –  Е, и? – заяждам се.

    –  Кажи, бе човек, само с две думи – членувам, значи, в еди-коя си пария. И повече нищо няма да искам от тебе.

    –  Добре – съгласих се неохотно. – И какво ще получа срещу тази информация?

     Марин присви устни.

    –  Ами ще съм ти задължен. Аз ще докладвам за теб, а ти – ще си свободен от моето досадно присъствие.

Сервитьорката дойде и донесе кафето на Марин. Той видимо се учуди – смяташе вероятно, че и неговото кафе ще пристигне в бирена бутилка.

     –  Момиче – казах ѝ и станах от масата, – господинът ще плати моята сметка. Задължен ми е.

     –  Чакай, комшу, ти така и не ми каза... Така няма да стане!

     Марин се усети два пъти излъган – веднъж от мен и втори път от келнерката, която му донесе кафе вместо бира и вече пишеше нещо в кочана си.

    –  Свиквай, Марине – потупвам го по рамото. – В политиката е така: не е важно какво си обещал, а кой плаща сметката. Както казваш, страхотна работа е политиката. Очарователна!