Той се появи тогава, когато със сигурност не исках никой в живота си. Всъщност, не исках нищо друго освен да си стоя в редовното депресивно състояние. Не исках да чувам никого, а още по-малко исках да се срещам с хората. Особено със щастливите хора. Те винаги ми напомняха затова, което ми се искаше да имам. И да, дойде той. И всеки път, когато му казвах "тръгвай си", той казваше "Ще остана." И наистина оставаше. Тихо, ненатрапчиво, без да иска нещо в замяна. Седяхме един до друг - аз потънала в мълчанието си, а той - не знам изобщо в какво потъваше той, защото никога не го питах. Апропо, и той не ме питаше. Просто оставаше винаги, когато го молех да си тръгне. Така започна всичко. С едно просто "тук съм, дори когато не искаш да бъда."
След месеците, които прекарахме в мълчание, накрая  дойде ред на тихата му, почти изплашена покана да се срещнем някъде, на по-различно място. Аз винаги отказвах. И той знаеше, но пак търпеливо ме подканваше всеки път. Без да се сърди, когато си измислях оправдания и причини да не приема. Веднъж приех. Да не си мислите, че ме е завел в някой скъп, модерен ресторант? Усетил бе, че тези места не са за мен и предпочитам по-непринудена обстановка. Ядохме дюнери насред площада, докато той говореше и заради двама ни, защото аз мълчах. Винаги мълчах. Връщайки се назад съм се питала как не му омръзна това мълчание? Защо поне веднъж не ме притисна да го наруша? Единственият отговор, който си давам, защото не съм го питала е, че любовта е търпение. Докато се тъпкахме с тъй вредната и отричана от много мацки, ама елегантни мацки храна, ръката му, онази, дето не беше омазана с кетчуп и какви ли още не сосове, та тази ръка докосваше рамото ми. Беше толкова леко, толкова ефирно, че ако сетивността ми не беше обострена до неузнаваемост вероятно нямаше и да ми направи впечатление.
Тази първа и дълго отлагана среща я превърнахме в традиция. Винаги ядяхме дюнери, и винаги стояхме на едно и също място - нашето, както после щеше да го нарече той. Винаги преди да поемем по собствените си пътища той ми купуваше скрежина, а аз го дарявах с усмивка. Не, че и сама не можех да си купя скрежина, но всеки път, когато понечвах да го сторя той казваше, че обича почти скрежната ми, но толкова красива усмивка и това е единственият начин да ме накара да му я покажа. Приемах. Толкова много неща му отказвах, неудобно ми беше и това да бъде част от многото други. Така минаваха сезоните.
През Зимата, в най-минусовите градуси, когато ледът хрущеше под краката ни, а дъхът ни образуваше облачета пара той ме целуна. Отново плахо, отново почти недоловимо. Косъм от косата ми остана върху палтото му , но тъкмо да му кажа да го махне и дойде тролеят. А както знаете, с тролеите или се качваш - или гориш. Бързо, сякаш някой го гони, шофьорът натисна копчето и вратата се затвори. За първи път тогава си дадох сметка, че истинското разстояние не се корени в километрите - то е в сърцата ни. За първи път откак си имахме традицията с дюнерите той ме остави да хвана тролея и не настоя да ме изпрати пеша. Трябваше да съм доволна, нали това исках? Истината, обаче беше друга - не бях доволна. Като че ли малко ми стана неприятно, задето вниманието му не беше докрай мое. От друга страна знаех, че основна цел за него е да не се натрапва и да не ми нарушава тъй жадуваното лично пространство. Съобразителен мъж, а? "Само в книгите съществуват." Нашепна разумът ми, а сърцето простичко го обори с едно хм, разтърсващо прескокване.
След целувката, онази, първата имаше период на затишие. Мислех, че се е отказал от мен, но после чак щях да разбера, че той смятал, че е прекрачил допустимите граници. Не го потърсих, той мен - също. Минаха седмици, дори месеци преди отново да се срещнем. Оказа се, че и двамата сме продължили да спазваме традицията с дюнерите, но по различно време и по отделно.
 - Мислех за твоята скрежина - казах му, когато една вечер отидох на късно посещение на мястото и го засякох. Бях се шляла и заради мотането закъснях. Неговият отговор не се забави - "липсваше ми усмивката ти, макар и да я искам не чак толкова скрежна. - И да, за първи път без скрежина, без дюнер, просто може би, защото го виждах след толкова време се усмихнах. Той ме гледаше втренчено, направо беше онемял. Тази моя първа усмивка, каза ми по-късно е била моят отговор на неговата дързост да ме целуне. "Защото, скъпа, сърдитите хора не се усмихват. Очите ти светеха, не можех да сбъркам блясъка им с нищо друго. И точно в този миг, единственото, което си пожелах, беше да останеш да блестиш в сърцето ми."

© П.В.