Онова лято, когато отидох да живея там, люлката със синьо одеяло беше привързана, от единия край за нашата ограда, а от другия край за смокинята в другия двор. Беше хлътнала надолу, така сякаш в нея спеше някой и гледайки я през мрежата, на мен ми приличаше на пухкав, син пашкул.

Чудех се какво ще се излюпи от него, мотаех се около картофите, събирах някой колорадски бръмбар, но дали защото обедното слънце пареше по гърба ми, или заради нетърпението, присъщо за всяко дете, аз се захващах с нещо друго, забравяйки за люлката.  

 След няколко дни обаче, когато на обед отново всички хора се изпокриха по къщите, прибирайки децата за следобеден сън – на улицата отново стана тихо. Не минаваха коли по онова време. В онази махала само три семейства притежаваха такива, имаше и едно с файтон.  Мен не се намираше кой да ме прибере. Не защото нямаше кой, точно обратното. И мама, и леля, и вуйчо, и баба, и дядо – всички те си бяха вкъщи по различно време, но общата отговорност като че ли водеше до относителна такава и по този начин, ми се полагаше пълната свобода да правя, каквото си искам. Най-много обичах да играя  на русалка. Там където напичаше слънце, беше водата. Размахвах ръце, представяйки си, че плувам в бурното море. Русалка с кафява коса, но и сушата не беше истински остров, а само сянка, която изографисваха дърветата на тротоара.  Плувах по улицата, спирах за малко под някое дърво, казвах си нещо и така стигнах до нас. На двора нямаше никого, а не ми се прибираше, защото вътре беше тягостно. Заплувах отзад в градината, минах покрай слънчевите колчета с домати, картофите, фасула – плувах към островчето. Приближих мрежата, слях се със сянката на смокинята и зачаках.

 Чувах как от тишината се излюпва дихание. Не беше моето, но силно се надявах най-после да разбера чие е. Люлката не помръдваше. Реших че си въобразявам, че вътре спи човек. Единственият начин да разбера беше, да се покатеря на огромната кайсия, чието стъбло бе в нашия двор, а короната отчасти излизаше и влизаше в този на съседката – баба Айша. На дървото не се качих, но се протегнах през мрежата, за  да чупя листа от смокинята. След малко установих, че капе мляко по ръцете ми и мирише сладко, дъха на нещо приятно.  Уханието от листата се промъкваше в ноздрите ми, влизаше в съзнанието ми, опаковаше ги в спомени със смокинов аромат, без тогава да осъзнавам, че тези крехки, необикновени мигове ще раздвижват кръвта ми всеки път, когато погледна, или мина покрай смокиня.

  Не знам колко дълго време съм изследвала листата, трябва да са минали поне десет минути, защото вътрешните меки части на китките ми се бяха покрили с малки червени пъпчици и ме сърбяха.

  Въздишката увита в синьото одеяло долетя, почти успоредно с моето свързване с реалността, а именно причината, заради която аз русалката(колкото и нелепо да е) се превръщах в детектив, изследващ вътрешността на пашкул. Гледах как пашкулът се размърдва. Усещах аромата на смокиня да се просмуква в кожата му, също както и в моята. След малко – бавно, но не неочаквано, лице посипано с дълги рехави руси кичури се повдигна и облещи очи на среща ми. Сънните, големи черни очи ме изгледаха изпитателно, аз се взрях в тях през мрежата и си представих викà, чийто пронизителен шум раздвижва пчелите в цветята, а нейната баба Айша идва, за да ме напердаши здраво, затова че съм събудила внучката ѝ.

 Изглеждаше колкото мен тогава, това показало се от одеялото момиченце – с пшенично руси коси, със смокинови сенки, галещи нейното бяло лице и устичка досущ като сърцевина на смокиня. Но тя, вместо да се извика, ме погледна с любопитство; изпъшка и започна да маха с ръце и крака, за да се освободи. Докато овладяваше люлеещото се одеяло, извади крачета от него и се смъкна на земята. Имаше моя ръст и ми стана чудно, че спи на обяд, понеже мен никой не ме приспиваше. Така се запознахме, а скоро след това се сприятелихме.

 Сълза – така се казваше. Малко странно име, защото всеки път, когато се обръщах към нея, ми се струваше, че говоря с плачещо момиче. Тя така и произнасяше думите, докато бяхме малки, сякаш плаче. Рожденото ѝ име беше Севинч. Така я наричаше нейната баба. Кое от двете ѝ харесваше, не знам, но когато тръгнахме на училище, тя държеше да ѝ казвам Сълза.

   Сълза винаги беше спретната, с красиви роклички и руси сплетени от баба ѝ коси. По-късно разбрах, че родителите на Сълза са заминали за известно време за Германия и са я оставили на бабата. Нейната майка тогава беше смокинята. В нейните ръце заспиваше тя, нейната сянка я пазеше, а плодовете ѝ бяха толкова сочни, че само с аромат можеше да се засити човек. Детството ни минаваше за безгрижно. Сменяха се сезоните; бъркахме парфюми от рози; пързаляхме се с найлони; строяхме къщи; играехме на детективи и всичко, което може да роди детското въображение. Това се случваше през деветдесетте години. Ходехме заедно на училище. Давах на Сълза двата си лева за закуска, но тогава си мислех че сме кръвни сестри и съм длъжна да споделям това, което имам с нея. Кръвната ни връзка се изразяваше в разрязване на палците и в сливането на нейната кръв с моята, както и обратното, като вярвах, че това още повече усилва връзката ни с нея. В пети клас ме преместиха в друго училище, но аз не спирах да ходя на ваканциите при баба и да играем със Сълза. И някъде след 6-ти клас на една лятна ваканция, чух какичките в махалата да разправят, че бабката ще изпусне детето, че детето вече не било дете, не искало да ходи на училище, криела се в мазетата с момчета и други неща разказваха, които ми се ще да спестя.

  На моята баба не ѝ беше приятна дружбата ми със Севинч, но аз слушах само себе си и не вярвах на никого, докато не я видях да седи в скута на махленския бръснар.

 Тръгнахме в оня летен ден, уж да ме запознае с неин много добър приятел. Когато влязохме в бръснарницата, Севинч започна да се смее, докато онзи булдог, разкрачен в голям кафяв, стол на колелца – зачервен, подпухнал, обръснат, обгърна с пръсти, малката ѝ синя рокличка. Стоях на вратата и не смеех да я затворя, сякаш за да не ѝ се случи нещо лошо. Тя седна на единия му крак. Лъхна ме на пяна за бръснене и някаква горчива миризма. Вътре имаше още поне трима мъже, които се усмихваха срещу бършещия лигите си похотливец. Синята рокличка отметна русите си коси назад, огромните ѝ гърди щръкнаха, а аз я повиках да тръгва. Тя се усмихна и ми намигна. Моето красиво пашкулче. Моята Сълзичка. Хвана ме срам. Излязох. Застанах пред бръснарницата и чаках. Тя не се бави много. Излезе с почервенели бузи, големите ѝ зъби блеснаха.

-       Казах ли ти, че е много добър? Даде ни холидейки, да се почерпим. – сложи ми едната в ръката.

Не питах нищо. Тя нямаше да ми каже. Никога не ми отговаряше, когато я питах. Само помирисах опаковката на холидейката и ми се стори, че мирише по същия отблъскващ начин, както в бръснарницата – на пръч, намазан с пяна за бръснене, марка Каро. И този спомен неусетно се запечата с тази миризма. Завинаги.

  Същата миризма сякаш започна да ни отдалечава една от друга. Все по-рядко тя ме търсеше. Все по-често се страхувах да надничам през мрежата. Веднъж Севинч си показа главата от ъгъла на улицата, докато с другите деца играехме на гами и ми подсвирна да отида до нея, за да не я види някой. Започна да ме увещава да отида до къщата, за да ѝ взема торба с дрехи, докато в същото време баба ѝ разправяше в махалата, че внучка ѝ е сгодена.

 Избуялите огньове в природата на Севинч бързо стопиха нейната невинност, а аз все повече не исках да чувам виковете през мрежата, когато бабата я гонеше с пръчка и се опитваше да ѝ внуши същата онази невинност. Не я спряха и родителите ѝ, които още като се върнаха от Германия започнаха строежа на нова къща. С майката два – три пъти се бях засичала на плета. Тя имаше малко отнесен поглед, сякаш с единия крак е на земята, а с другия във въздуха. Бащата изглеждаше доста мълчалив. Севинч имаше неговите големи тъмни очи, също и неговото умение да премълчава истината. Устните му, за разлика от нейните, изглеждаха много тънки. Устни присъщи на човек, който е стискал зъби и се е лишавал. Чух по-късно, че е наказвал приятелката ми върху черупки от орехи, опитвайки се да я направи добро момиче. Не приятелката ми Сълза, защото Сълза беше минало. Спомен, останал там под смокиновите листа, сякаш единствено, за да скрият срама от новата. Наказвал Севинч, но нейната женска страст бликаше по улиците на града като от спукан кран и като че ли нищо не можеше да я спре. Като естествено продължение на приятелството ни, в нас се породи омразата. Тя ме мразеше, защото не исках да порасна. Аз я мразех, защото порасна преждевременно. Тежеше ми омразата цели десет години, без да знам защо на мен трябва да тежи, но и да знаех, пак щях да я изтърпя и пак щях да постъпя по същия начин, когато се срещнахме в кварталния магазин.

 Тя стоеше пред рафта, заедно с едно бледо момиче с кафява коса, което тогава ми напомни русалката с кафява коса, спряла се в сянката на смокинята. Още преди да се обърне,  познах Севинч по гласа, който сега ми прозвуча гръмко, с присмехулно високомерие и то насочено към продавачката. Разпитваше я кое колко струва, сякаш ѝ се подиграваше и след всеки отговор, Севинч се смееше, буташе другата по лакътя, за да ѝ напомни, че е неин съучастник и не е хубаво да мълчи. Севинч изпъкваше до приятелката си – шумна, висока, пищна с вулгарно лице. Когато слязох по стълбичките в магазина, ние не се поздравихме. Но не защото не исках, всеки човек се радва да види приятел от детството, но това не беше тя. Не беше Сълза и очите не бяха нейните. Когато излизах, смеха на тази жена се протегна зад гърба ми, но вратата прищипа част от него. Другата част още го чувах. Отекваше гласът и ми се струваше, че този смях иде от някъде много дълбоко. Ако може изобщо да се нарече смях, зова на едно наранено същество.

Една пролет пак имах работа в онзи квартал. Първо минах през магазинчето, после намалих ход пред бръснарницата. Вратата беше широко отворена. Видях само един човек вътре. Нямаше никаква промяна в него. Лъхна ме горчива миризма. Стоеше пред огледалото и се бръснеше. Лилавата му шия се беше изпънала, а той плъзгаше бръснача. Лъскавото острие остъргваше пяната. Замахваше отново, изтръскваше я. Минаваше през адамовата ябълка. Очите ми следяха бръснача. Аз се приближих. Той трепна и докато се обръщаше към мен изпсува. Потече струйка кръв. Аз забързах по старата ми улица. В двора на къщата мрежата стоеше все така добре изпъната, разделяща двата двора един от друг. Потърсих с поглед смокинята, но се оказа отсечена. От отрязания пън стърчаха няколко млади филиза с връхчета устремени към слънцето.

После разбрах, че преди няколко години Севинч се е омъжила в някакво далечно село. Но я изгонили. Честно казано ме е страх да разбера защо. Също, както вече ме е страх да разбера какво може да се излюпи от пашкул. И в какво може да се превърне една красива пеперуда.