- Няма Крал, няма единовластие. И понеже виждам задигащите се въпроси в теб, бързам да ти обясня, че всеки елф отговаря пред по-горния, но не знае той пред кого отговаря. Нито този, който е под него знае той на кого се подчинява. Затова никой елф, освен ако не е на второто йерархично стъпало, не знае кой е най-висшият сред нас. Според върховния елфически закон, Кралят на елфите се подчинява на най-нисшите, на онези, които са най-долу. Но на тях не им е дадено да знаят кой е той.

– Чакай, нищо не разбрах. Тоя ред не всява ли хаос, не ви ли обърква и не ви ли прави разединени и неефективни? 

– На пръв поглед може да изглежда точно така, но уверявам те, тоя ред създава идеалните отношения, поне според повечето елфи…

– Да разбирам ли, че ти не си сред тях – повдигна вежди момчето – опълчила си се, прескочила си някое незначително ниво и са те натирили, така ли?

– Аз ли? Е, стигнахме и до мен. Аз съм един обикновен, треторазряден елф от най-ниското стъпало. Най-незначителният сред елфите и по това си приличаме с теб, колкото и да не ти се вярва. Един ден имах лош късмет.

– Чакай да позная, да не се подчиниш ли? – Пешо свали раницата си и извади манерка с вода. След като отпи, жадно я подаде на малкото момиченце, което изглежда съвсем бе забравило да поддържа дистанция с него.

– Не, Кралят да не ми се подчини – Дивият елф пое машинално манерката и я надигна без да се замисли какво прави – тая вода е отвратителна. Ела, ще те заведа на най-бистрия и студен извор. Наблизо е.

Двамата тръгват един до друг. Пешо продължава да се препъва по каменливата пътечка, а до него, спазвайки дистанция, Дивият елф пърха с нежните си крилца, които създават приятно движение на въздуха. Докато вървят, елфът разказа цялата си покъртителна история, как подчиненият му елфически Крал се заблудил и му се разкрил, докато изпълнявал някакво тъпо желание на друг дребен и незначителен елф. Как Дивият елф видял, че Кралят не го превъзхожда с нищо, дори е по-стар и изнемощял и как разбрал, че цялата елфическа йерархия не е нищо друго освен един умишлено насаждан предразсъдък, който целял затвърждаване на властта и не е бил подлаган на съмнение от векове и че той или тя (защото Пешо още не можеше да определи дали е той или тя) решила повече да не се подчинява на остарялата система, каквото и да ѝ струва. Разбира се, тук е излишно да споменаваме, че това довело до незабавното и безкомпромисно изгонване на мъника от света на елфите,  понеже божествеността му не позволявала да бъде убит.

Когато стигнаха до планинския извор, Петър усети, че започва да изпитва симпатия и съчувствие към малкото зелено момиченце. Съдбите им несъмнено си приличаха и той може добре да разбере положението на спътницата си.

– Няма ли начин положението ти да се оправи? Виждам, че си нещастна – загрижено промълви той, докато тя потапяше малките си ръчички и отпиваше от водицата.

– Немислимо е. А и усещам, че започва да ми харесва. Само дето се улавям, че понякога ми липсват разговорите с приятели в гората. Но тези моменти все повече намаляват, така че не съжалявам. Но за теб не е късно. Още сега може да слезеш в града, да идеш при русата и да ѝ кажеш колко я обичаш.

– Но това е глупост, моля те, не повдигай пак тоя въпрос. – за малко да я замери с напълнената манерка, но бързо се овладя.

– Тя те чака – като видя яростта в погледа му, елфът бързо се отдръпна на близкия клон – добре, де, няма повече да я споменавам.

– Но това е толкова нелепо! Вървя сам из тая пуста гора и говоря с някакъв изоставен и въображаем герой от приказките. Нима той може да знае всичко за мен? За проваления ми живот, за мъките ми!? Нима тая непоносима горест ще ме преследва до края на дните ми? С какво заслужих това наказание!!?

– Това е част от моето проклятие. Когато ме изгониха, не ми го отнеха и ме обрекоха на вечната мъка да познавам всичко за всички и да имам само един... – елфът рязко спря думите си, сякаш изведнъж осъзна, че не трябва да казва нещо.

– Продължавай, измъчи ме до край, Диви елфо. Имаш само един какво?

Тогава малкото момиченце с чудните способности реши, че ще помогне на отчаяния момък. Имаше само една възможност да сътвори чудо и искаше да я използва точно сега и тук.

– Вярваш ли ми, Петър Икономов? Искаш ли да ти помогна да върнеш любовта си и да живееш щастливо. Говоря сериозно. – Пешо не бе виждал по-искрено и по-решително изражение на нито едно лице, а имаше богат опит с лицата и тяхното вероломие – Знам, че не си щастлив, знам, че тя навестява всеки твой сън и се измъчваш от липсата ѝ. Не можеш да излъжеш един елф, пък макар и да е паднал.

– А какво ще стане с теб? Нима като ми помогнеш, ще загубиш всичките си способности? Не искам като се жертваш за мен, после да страдаш!

– Мен не ме мисли, все ще се оправя. Докато има гора и природа, елфите няма да изчезнат.

…

Слънцето преваля и се скрива постепенно зад високите дървета. На същата оная полянка, при същия оня дънер едно слабо и изтощено момче с тежка раница на гърба се навежда и оставя сред цветята малко зелено човече в смешна рокля. Личи си, че дълго са говорили, спорили са и това ги е уморило и двамата. Момчето попритяга ремъците на раницата, обръща се назад и тръгва обратно по каменливата пътечка към големия град. Като стига до края на полянката, се обръща и помахва на едва различимото в настъпващата тъма магическо същество.

– И да знаеш, че ще дойдем да те видим някой ден.