Пианистът... 2
1 min reading
Засвири. За последно. Без да мисли. Първите изтръгнати звуци се забиха като нож. В душата. В това, което бе останало от нея. Не усещаше. И по-добре. Не виждаше нищо. Свиреше опиянен. Въздухът натежа от умора. И тягостно се стоварваше върху него. Но той само поклати глава. И продължи. Странно спокойствие го обля. Може би не бе чак толкова страшна. Смъртта. Или любовта. Все едно. Пръстите галеха нежно пианото. А то сякаш разказваше... За красотата на всяка пролет... За изминалите години... Не го обвиняваше. Нищо нямаше да е същото. Какво значение имаше... Нали бяха заедно... Сега. И завинаги. Продължаваше да свири. С още повече страст. Разкъсваше се отвътре. Искаше да заглуши нарастващото отчаяние. Сам и уморен...
Изведнъж замлъкна. Имаше сили само за още едно последно произведение. Moцaрт - Requiem. Любимото му. Като за последно. Прозвуча като вик за помощ. Прошепнат тихо. Умоляваше. Само още малко. Нека го боли... Така поне се чувстваше ЖИВ! По устните му премина усмивка. Като сянка. Каква заблуда... Боже! Нямаше сили да го довърши. И спря. Котката като че ли го погледна изненадано. Това ли беше... Свещите догаряха мъчително. Навън бе спряло да вали. Той стана и отиде до прозореца. Облегна се на перваза. Мислите му бяха хаос. Но бе доволен. Бе изпълнил последния си завет. Благодари на Бог за таланта си. За всичко.
Каква ирония. Утрешният ден може би щеше да прилича на днешния. А може би нямаше. Нямаше да е същото без него.
Пианото отново щеше да се покрие с прах. И всичко щеше да потъне в забрава. Дълбоко в себе си се молеше. За едно последно нещо. Да не го забравят. Да не забравят къщата, котката, пианото... Дори и случайните минувачи да поглеждат натам и да си казват: "Тук живееше един пианист. Виртуоз. Талант. Самотен. Бе отдаден на пианото и си нямаше никой. Само една котка споделяше самотата му... Един пианист... Болен от рак."
Изведнъж замлъкна. Имаше сили само за още едно последно произведение. Moцaрт - Requiem. Любимото му. Като за последно. Прозвуча като вик за помощ. Прошепнат тихо. Умоляваше. Само още малко. Нека го боли... Така поне се чувстваше ЖИВ! По устните му премина усмивка. Като сянка. Каква заблуда... Боже! Нямаше сили да го довърши. И спря. Котката като че ли го погледна изненадано. Това ли беше... Свещите догаряха мъчително. Навън бе спряло да вали. Той стана и отиде до прозореца. Облегна се на перваза. Мислите му бяха хаос. Но бе доволен. Бе изпълнил последния си завет. Благодари на Бог за таланта си. За всичко.
Каква ирония. Утрешният ден може би щеше да прилича на днешния. А може би нямаше. Нямаше да е същото без него.
Пианото отново щеше да се покрие с прах. И всичко щеше да потъне в забрава. Дълбоко в себе си се молеше. За едно последно нещо. Да не го забравят. Да не забравят къщата, котката, пианото... Дори и случайните минувачи да поглеждат натам и да си казват: "Тук живееше един пианист. Виртуоз. Талант. Самотен. Бе отдаден на пианото и си нямаше никой. Само една котка споделяше самотата му... Един пианист... Болен от рак."
© Самота All rights reserved.
