По стъпките на изгрева (4)
Multi-part work to contents
Приливи и отливи
Щастливец съм. Защото живея на морето. Не мисля, че нещо или някой може да ме отдели от него. Самата мисъл, че е на две преки от дома ми, ми създава усещане за спокойствие и достижима романтика на минутки път.
Само един единствен път съм опитвал да подаря морето на човек. И то на морски такъв. Казвах му, че му отива. И че усмивката му е дар, който водите винаги ще се радват да отразяват. Е, опитите ми не бяха успешни, защото пътищата ни се разделиха, та трябваше да събера всичките си разказите за синьото. И да ги заключа... а може би дори да напиша нови такива, защото надеждата ми някой да ме прочете...
След като потроших ковчега, за който ти разказах в началото, реших да се разходя по брега и да си поговоря със стихията. Тя ме очакваше, сякаш до този момент сме се гледали през някаква масивна и прозрачна стена, а гласовете ни са затихвали по пътя към другия. Извика след мен развълнувано и в типичен неин стил намокри обувките ми, а аз се разсмях. Седнах на пясъка да я наблюдавам. Беше същата красавица – такава, каквато добре си я спомнях. Твърдо държеше на своите принципи и винаги спазваше правилото за Седмата вълна.
Говорихме си оживено, с нея никога не е скучно. Понякога си мислех, че сме една зодия и когато нещо не ни хареса, го разрушаваме със силата на отлива си. Имало е и моменти, в които са се опитвали да ме променят и са срещали онази толкова спокойна усмивка, затвърждаваща „Морето е виновно...“.
„Морето е виновно...“ не винаги спасява удавника. Като например – последният път. Тогава бях достатъчно смел да заглуша мелодията му в името на приказката от мечтите ми и така добре заплатих този компромис... (на по-късен етап разбрах, че съм изпипал всеки детайл по погребението си)
Морето ме погуби, защото започна да ревнува. Обвини ме, че съм се впрегнал да слушам далечен глас, но не и него. Сега, обаче, съм тук, за да спечеля прилива му и отново да се радвам на музиката, която създаваме заедно...
© А.Д. All rights reserved.
