Беше един от онези горещи летни дни, през които е трудно да си намериш каквото и да е занимание. Тъй като не съм от хората, които обичат да стоят дълго на едно място, размишлявах усилено как да разнообразя очертаващия се скучен следобед.

            Трудно ми беше да измисля каквото и е да е вълнуващо, спиращо дъха  изпитание, затова просто тръгнах към вратата и реших да вървя, накъдето сметна за добре. Разбира се, опасността да завали през този горещ, безоблачен  ден не биваше да бъде пренебрегвана и за да се проявя като изключително съобразителен човек, взех своя любим чадър и продължих натам, накъде очевидно отивах.

            Разтворих чадъра, все пак трябваше да има някаква полза от него, и тръгнах по пустата улица. Малкото хора, които засякох, ме гледаха смаяно, но аз бях потънал в дълбоки размишления за това  колко лошо нещо е скуката, че едва ги забелязвах. Умирах си да направя нещо, с което да бъда запомнен, и дълго след това името ми да бъде споменавано от уста на уста. Уви, досега не ми се бе отдала подобна възможност, но тъй като бях едва на 14 години, знаех, че някой ден ще успея в това си начинание.

Не усетих кога бях стигнал до гората, но реших да продължа през нея. Горещината не бе толкова дразнеща с навлизането между високите дървета. Реших да затворя чадъра си, за всеки случай. Не бях вървял повече от десет минути, когато стигнах до езерото. Седнах на брега и се загледах в поклащащата се от слабия вятър повърхност. Стоях втренчен така известно време, когато видях нещо, което ми беше убягнало на пръв поглед. В единия край на езерото се носеше нещо. Трябваше да се приближа по-близо до мястото, за да различа какво е. Изтичах до брега и сега вече ясно различих, че това бе шапка. Не беше достатъчно да се пресегна, за да я взема, затова реших да използвам иначе безполезния досега чадър. С крайчеца на чадъра едва докосвах ръба на шапката, направих още няколко опита, които бяха неуспешни. На петия опит реших, че е крайно време да измъкна упорито непомръдващата шапка. Направих голяма засилка, сякаш бях един от онези рицари в миналото, готов за дуел. Затичах се и в момента, в който бях сигурен в успеха си, се подхлъзнах на калния бряг и... чадърът се озова право във водата. Без да се колебая, последвах чадъра. Би било жалко, в опита си да се сдобия със странна шапка, да загубя единствения си чадър и в крайна сметка да остана без нищо.

            Водата беше топла и все пак беше по-добре от парещия въздух. Заплувах към шапката, чиито опити за взимане ми струваха огромни усилия и жертви. Малко преди да стигна достатъчно близо, за да я взема, се ударих в нещо твърдо. Опипах водата около мен и в следващия момент подскочих от изненада и паднах назад. Във водата се изправи човек със същата тази шапка, която се опитвах да взема. Прозя се един път доста продължително и погледна право в мен. След известно време взиране се усмихна и ме поздрави:

-         Е, явно не само аз намирам водата за приятно място за спане, а? - засмя се непознатият и продължи да ме гледа  право в очите.

-         Мм, аз само... си търсех чадъра – успях да смъмря аз .

-         А, това ли било – странникът бръкна с едната си ръка във водата и извади мокрия ми чадър –  и не го прибирай повече тук, някой може да получи сериозни наранявания, докато спи.

-         Мхм – съгласих се механично и продължих към брега.

-         Аз съм Еди – продължи разговорa мъжът – ти как се казваш, хлапе?

Е, явно тук приключи скучната част от деня ми. Запознанството със странния мъж взе да ми харесва все повече и повече, поне не бях единственияt любител на необикновени преживявания. Пък и да си призная, като се замислиш, спането във вода си имаше своите положителни черти.

      Поговорихме си известно време и аз му разказах цялата история с чадъра и надеждата ми да разнообразя скучното ежедневие.

      Явно Еди също бе заинтересован от мен, защото ми предложи заедно да направим нещо щуро и необикновено.

-         За какво си мечтаеш най-много, хлапе – попита Еди със закачлив поглед.

За какво ли наистина си мечтаех. От доста време желаех да направя нещо изумително, но никога не се бях замислял какво всъщност да бъде то. Съзрял явното ми колебание, той продължи:

- Е, като за начало можем да опитаме с летене, какво ще кажеш?

- Летене? - уха, това звучеше истински добре - Откъде ще намерим самолет или хеликоптер, или с каквото там ще летим, Еди – продължих аз ентусиазиран.

- Този чадър ми изглежда достатъчно добро средство – подсмихна се той дяволито.

Летене?! И то с чадър! Но как беше възможно? Това би било достатъчно смайващо, за да се превърне в страхотна новина! Поколебах се за момент, бях се запознал с Еди преди малко, нямах представа що за човек е, но знаех, че летенето с чадър беше страшно вълнуващо нещо. Пък и да си призная, чувствах непознатия човек за повече мой приятел от всичките ми истински приятели.

-         Е, ще летим ли, или ще мързелуваме? – зачака отговор веселякът.

-         Да тръгваме! – окончателно отвърнах аз.

Отправихме се към една поляна на другия край на гората. Там имаше множество скали, които бяха достатъчно добро място за летене с чадър, поне така казваше Еди. Вървейки, аз не се притесних да задавам хиляди странни въпроси като „Но как така ще литнем с чадър?”, „Възможно ли е наистина това? Та нали никой досега не го е пробвал?”, на всички тях Еди отговаряше по един и същи начин:

-         Че защо не? Това си е като спането във вода, нищо странно, съвсем естествено.

Напълно се доверявах на всяка една дума, изречена от Еди. За кратко време той се бе превърнал в най-добрия и забавен приятел, който бях имал дотогава.

            Времето летеше изключително бързо в неговата компания, не бях осъзнал кога сме стигнали до мястото. Бях в очакване на първия си урок по летене с чадър.

-         Е, сега какво да правя? - нетърпеливо попитах аз

-         Ами, че какво можеш да направиш!? Взимаш чадъра и го разпъваш, след това отиваш към онази там скала  - и той посочи една висока пропаст - и скачаш, какво му е сложното?! – и той се затича и преди да имам възможността да проговоря, той скочи право надолу. Затворих очи и изчаках да чуя шумно „Туп”, но такова не последва. Вместо това, видях синия купол на чадъра да се издига и след малко Еди кацна пред мен.

-         Е, готов ли си за скок? – попита той.

Нямах право да се страхувам, нито да се оплаквам, все пак аз си бях пожелал това. Взех чадъра и тръгнах към скалата. Реших, че най-добре ще е да си затворя очите, докато скачам, така поне нямаше да зная какво ме очаква. Бавно изнесох единия си крак напред, а след това и другия и докато се усетя... летях! Беше изумително, можех да отида, където си пожелая. Еди дойде при мен, на него явно не му беше нужен чадър, но за какво да се учудвам!

Издигнахме се високо над гората, слънцето вече беше ниско, готово да се скрие зад хоризонта, та не чувствахме парещите му лъчи. Въртяхме се, скачахме от различни височини, спускахме се стремглаво надолу и всичко беше толкова реално!

Попитах Еди на какви още чудеса е способен, а той отново се учуди  какво странно намирам в него, та го питам такива въпроси.

-         Та това е като спането във вода, съвсем естествено – повтори твърдението си той и ми намигна.

Събудих се от нещо ръбесто под гърба ми. Когато се разсъних, се намирах във водата, а под мен беше моят чадър. До мен  се носеше една добре позната шапка. В този момент си спомних за приятното ми необикновено преживяване. Втурнах се към шапката, знаейки, че там лежи Еди - моят нов най-добър приятел. Със замах дръпнах шапката от водата, но под нея имаше само и единствено вода. Недоумението ми беше пълно! Къде се беше изгубил!? Та допреди малко той ми разясняваше естествеността на летенето с чадър!

Мина време, преди да успея да стана от водата и да се запътя отново към вкъщи. Когато се прибрах, на вратата ме посрещна баща ми и ме заговори:

-         Пак се прибираш късно! Да не би да вършеше пак разни щуротии? И за какво ти е този чадър при това безоблачно време!

-         Че какво се учудваш, това си е съвсем естествено, като спането във вода! – Успях да отвърна аз.

Баща ми не обърна внимание на отговорa ми, а само изсумтя и се прибра в къщата. Аз го последвах и с нетърпение зачаках следващия вълнуващ ден.