Помниш ли...
Въпроси в тишината
Помниш ли онази нощ? Шепотът на горските листа. Тъмнината. Онзи храм и покритата в облаци луна.
Влезе тихо. Под краката ти пращяха мънички парченца от стари стенописи. Сринатият купол. Кръстът, някога искрящ в позлата.
Сребърният лъч, проникнал сред руините. Тишината…
Чу ги! Гласовете на хиляди души. Скръб и болка. Радост и сълзи. Родени и мъртви. Заклели се във вярност. Хората оставили частица от себе си тук.
Знаеше, че тази нощ сред основите на този храм има място единствено за твоята душа.
Искаше да съградиш новия дом, където да има светлина.
Искаше да бъде ден с красотата на света, където живееш, но знаеше, че в новия храм винаги ще чуваш тези гласове на миналото…
Падна на колене и помоли…
Да бъде ден !!!
Помниш ли, когато го прегърна? Голямото плюшено мече.
Беше той… Истински и носещ топлина.
Твоята мечта. Твоето момче, което прегръщаше, защото беше далеч. Толкова далеч… Но не беше сама. Имаше гласът му. Имаше мислите му. Имаше всичко, което бе в теб.
Знаеше, че е жив. Знаеше, че те обича и няма никога да бъдеш сама.
Никога!!!
Помниш ли, синия екран на компютъра? Тихата, релаксираща музика и празният поглед, с който гледаше в нищото... Спомняйки си за него.
Колко го обичаше! Как танцувахте заедно в небето и чувстваше облаците, нежно галещи телата ви. Колко прекрасно беше да сложиш глава на рамото му, да усетиш аромата… Да чуваш сърцето му…
И… Токът угасна!
Угасна изкуствената светлина. Бе тъмно!
Единствено зад теб проблясваха пламъците на камината. Пукането на горящите дървета и истината…
Че животът продължава!
© Гедеон All rights reserved.
Лично на мен поезията ми е по-интересна, особено като се пише след Шели
