Came the last night of sadness

Blue Oyster Cult

1.

МакДоналдс е смъртоносен капан. Четиристотин и двадесет килокалории в сандвич МакЧикън. Глутен, соя, мляко и яйца. Хрупкаво панирано пилешко филе между две сусамови хлебчета; синтезирана в лаборатория маруля, майонеза.  Плюс още четиристотин и седемдесет килокалории за порция големи картофки, плюс двеста и десет за голяма кола. Затлъстяване, диабет, запушени артерии; преждевременно остаряване.Музика в добре осветени, чисти помещения; дори в тоалетната с опикана седалка – диария, хепатит, сифилис – мрачни, студени болнични помещения, грозни, уморени от живота медицински сестри и взимащи подкупи лекари; гадна храна.

Обаче е вкусно.

Влизам в ресторанта в подлеза на Софийския не толкова с идеята, че съм гладен, а понеже ми се сере. Кодът за отключване на тоалетната винаги е един – 1236, ключ. Вътре много по-ясно мога да слушам Хотел Калифорния – без какафонията от раговори, от провикванията на касиерите: „Двоен Чийзбургер, моля”, „Средно БикМак меню, добър апетит и приятен ден”, „Касата е свободна, заповядайте!”, без шумоленето от хартиени опаковки, звънененето на телефони, смеха, цвърченето на картофи в олио за пържене; мога да се изсера, а след това, макар и да не съм гладен, да се сетя, че ми се яде голямо МакЧикън меню. Напоследък тук хлебчетата са по-хубави от тези в KFC, освен това винаги съм предпочитал Кока Кола пред Пепси. Тъпча се със свойте четристотин и двадесет плюс четиристотин и седемдесет плюс двеста и десет килокалории, изучавам хранителната информация на задната страна на брошурата върху таблата и се чудя как мога да изпия бутилка бърбън и да нямам главоболие на сутринта.

Казвам си: Серафимов, ето ти една от ползите да си млад алкохолизиран гениален писател и т.н. Дояждайки си сандвича – майонезата се разтича и я облизвам, обожавам майонеза по панирано пилешко месо – усещам как нещо много по-лошо от махмурлука бавно изпълзява от мрачните кътчета на съзнанието ми.

Не е логично да се депресираш, когато си здрав, имаш удобни кожени обувки на краката, стомахът ти е пълен и животът е пред теб. Не можеш да допускаш студеното време и липсата на признание да скапват настроението ти. И не трябва да мрънкаш.

2.

Седем и тридесет вечерта. Имам чувството, че ушите и носът ми ще окапят от студа. Не натискам звънеца, понеже знам че е отключено, а влизам направо и усещам приятната топлина. Деви, Кърмит и Джак седят около масата в хола, пият бира и пушат.

-Ей го и него. Събувай се и взимай чехли. Все трябва да намажеш нещо за това, че идваш първи.

Смачквам цигарата в пепелника и изпускам последното колелце дим. Паля нова.

-Не може ли да намажа чаша бърбън, вместо чехли?

-Влизаш в партията за Джим-а, значи?

-Ъхъ.

Почти никой не знае истинското име на Кърмит, обаче и на никой не му трябва. Кърмит е голям образ. Веднъж пак се бяхме събрали в Джак, той дойде в пълен футболен екип, с гети, подплънки и т.н.

-Кво става бе? – го питахме.

-Отивам да играя мач – отговори, изпи два литра бира и тръгна пеша към Академик.

Кърмит си пуска мустаци, Кърмит е на двадесет и пет, яде веднъж на три дни и пие по три галона бира на ден. Кърмит не знае какво точно иска от живота, прави такоси в един мексикански ресторант и няма да доживее шейсет. Никога не мисли за това.

Нито Деви, дипломиран счетоводител, бивш кикбоксьор, който от лека категория преди пет години сега е сто и десет килограма разплута маса, пиеща концентрат почти всеки ден и пушещ евтини измислени цигари без бандерол. Една сутрин Деви ще се събуди, задушавайки се от кашлица. Ще иде в тоалетната, ще се изповръща и ще започне да храчи кръв. Първо няма да обърне внимание, а когато белите му дробове продължат да се пълнят с кръв, ще се стресне и ще направи опит да спре цигарите. Няма да  успее, но и без това ще бъде късно.

Този момент не е далеч в бъдещето, но сега все още Деви е дипломиран счетоводител, който бачка като сервитьор в ресторанта на Бизнес Парка и прави шашми с ebay-търговия.

Джак харесва Керуак, отвращава се от Бъроуз и се е отказал от мераците си да става писател, след като прочел каквото намери на Буковски и видял, че всяка идея, която някога му е хрумнала, е написана от дъртия перверзник.

Иначе Джак има потенциал да стане голям писател – обича да се хвали, да преувеличава и дори да лъже в опитите си да покаже колко е велик. Старае се да се покаже като кораво, цинично копеле, но след като гаджето му изневерява с някакъв музикант, свирил в бара, където работи, се превръща в развалина. Не може да разбере, че всеки истински мъж има в живота си по една жена, предала го заради китарист.

Телефонът ми звъни.

-Утре вечер ще дойдеш, нали?

-Разбира се, че ще дойда. Къде без мен?

После пиене. В пика сме двадесет души в апартамента на последния етаж на една от старите сгради до Канала. Пия бърбън и колкото повече пия, толкова по-добре се чувствам. Всички са с поне по пет години по-възрастни от мен. Повечето са познати на Джак от университета – бармани, сервитьорки, готвачи студена кухня, складови работници, секретарки, един музикант, един тип, много висок, много слаб, облечен със стар пуловер, който му е един-два номера по-голям и подчертаващ още повече хърбавата му фигура. Има вид на човек, който вкъщи слуша suicidalblackmetal, косата му е дълга, брадата също и на всичко отгоре прилича на Исус. Харесва ми, понеже за разлика от всички останали, не говори много. Седи си на дивана, хапва салата от варени картофи и риба и изглежда депресиран. Не ми харесва, понеже не пие. А мацката му е яка.

Цепелин, Дорс, Кид Рок, Рамщайн, Металика. Напоследък съм ги заебал заради Том Уейтс, Елиът Смит, Флойд и Морфин, обаче когато Петър Серафимов е на парти, рядко поръчва музиката. Освен това, едно е Елиът да ти пее за боцкащи се с хероин дядоколедовци, друго - Кид Рок да ти обяснява как е новият месия на рок н’рола. Има музика, която може да бъде усетена само между четири стени, с трева  и самота.

-Искам да направя късометражно филмче по един от разказите ти – към двадесет минути.

Адаша се изживява като режисьор.

-Ако искаш, ти напиши сценария. Всичко ми е в главата.

-Кой разказ?

-Оня с проститутката.

Това е един от ранните ми и много лоши разкази. Като всички – неиздаван.  Адаша е напушен и много надъхан.

-Много е гениален тоя разказ. Отвя ми главата като го четох.

-Къде го намери?

-В стария ти блог, къде другаде?

Житейско правило номер едно на съвременния автор – ако много ти се иска, обаче нещо ти липсва, публикуваш в интернет.

Разказът е за това момче, което много се влюбва в онова момиче от съседния клас. Последните три години в гимназията прекарва, дебнейки я по коридорите, гледайки я, когато смята, че тя не го забелязва и лъскайки бастуна вечер, мислейки за нея. На бала решава да разкрие сърцето си, да й обясни колко много я обича, как, макар за пет години, от както са в един випуск, да не са си разменяли и дума, е сигурен, че тя е най-перфектно-идеално-възвишеното същество във вселената; обаче така и не събира смелост. След още пет години нашият човек е нахакано юпи, стажант в голяма предприемаческа фирма. В някаква прекрасна събота вечер минава покрай Лъвов мост и вижда любовта на живота си, станала проститутка. В продължение на две седмици всяка вечер идва, гледа отдалеч принцесата на мечтите си, гледа я как се качва в разни коли, или противни, изпаднали плужеци един по един я отвеждат пеша до някой от близките хотели. Как прави свирки на мангали с ланци и стари мерцедеси, как стари перверзници с изкуствени ченета и камшици в куфарчетата я отвеждат в някоя мръсна, воняща стая, за да я завържат за леглото и да я пляскат,  мастурбирайки, как веднъж банда скинари разгонва групичката труженички и строшава главата на едно от момичетата, крещейки, мръсна курва, циганка, въшлясала путка, умри. Нашият герой гледа всичко това и взима единственото логично решение в случая – решава да си купи една вечер със своя ангел. Тръгва да пресича, не се оглежда и го блъска кола.

Слаб разказ. Тъп разказ. Смотан разказ. Нихилизъм, вулгарност и много, много лош и недоошлайфан стил на писане. Обяснявам всичко това на Адаша, но той държи на своето.

-Имам няколко човека, които са навити да играят в него. Ти само напиши сценария. Ще спечели де що има награда за късометражно кино в света.

Всички се целят  толкова високо.

После пускат Sixx AM, после Деви идва, много пиян, и ми обяснява:

-Знаеш ли, никога не съм те харесвал. Много си мълчавил. Казвам ти го, щото съм по-възрастен от теб и ги разбирам тия неща. Не си интересен. Така няма да стигнеш далеч.

Не го убивам, защото такъв е социалният протокол на такива прояви.

Седя и пия. Бърбън и кола с лед в отделна чаша. Един-два-три. Гледам да не пуша много. Още една чаша. Този път без кола. Калина и Тошко танцуват на някаква песен, която съм чувал поне три хиляди и шейсет пъти, но нито знам чия е, нито как се казва.

Към единадесет гаджето на Джак, онова с китариста, се прибира. Двамата влизат в спалнята. След малко от там се чуват викове. Карат се. Никой не обръща внимание. Аз съм хлапето. Не е моя работа да се меся.

В два след полунощ осъзнавам, че сам съм изпил седемстотинмилилитрова бутилка Джим Бим и съм много пиян. Но се държа. С малко усилие мога да говоря, без да се оплитам кой знае колко. Не ми се гади. Само веднъж съм повръщал от пиене, и това беше когато смесих евтино вино и евтино уиски, след като Кристина ме заряза, за да чука оня битник на миналия Джулай.

Исус и мацката му са си тръгнали. Адаша също. Джак е в кома от пиене, неговата стои при него и го пази да не започне да драйфа и да се удави в собствените си коремни сокове.Който е останал, вече я е свършил тая работа с повръщането, или не може да стане от мястото си. Не мога да понасям пиячи-аматьори.

-Отивам да си лягам – обявявам.

-Къде ще спиш?

-На дюшека в стаята на Данчо.

Данчо е съквартирантът на Джак. С Данчо се имам повече, отколкото с всички останали, взети заедно. Данчо не се е присъединил към купона. Чукам на вратата и влизам.

Завил се е в леглото си и чете Метаморфозите на Овидий на светлината на нощната  лампа.

-Приготвил съм ти одеало и възглавница – кима, без да вдига поглед от книгата, към ъгъла до прозореца, където върху стария проскубан дюшек, който по принцип седи в гардероба, има дебело родопско одеало и възглавница.

-Мерси, братле.

3.

            Червеното Марлборо има никотиново съдържание от 0,8 милиграма. Трябва да си купя нова запалка, тази едва пали. Седя на пейките във вътрешния двор на ректората на СУ и чета „Роман с Кокаин”. Във вселената няма по-спокойно място от университет на девети декември.

            Студено е, и съм депресиран и не съм се прибирал от почти двадесет и четири часа. Мразя да спя на чуждо място. Моето си легло, с моите си чаршафи, в моята стая са единственото лекарство срещу болката; поне докато спя. Обаче няма време. Обещал съм на Кристина да се видим към четири в Оринджа до Славейков. Да изпием по един чай и да идем на награждаването на Хеликон.

            Тъпата кучка си мисли, че все още можем да бъдем приятели. По-малоумното е, че аз също вярвам, че е възможно.

            Прегръдка.

            -Как е?

            -Изглеждаш прекрасно.

            -Благодаря ти. И ти. Обаче май си адски уморен.

            -Тежка нощ.

            -Милия. Защо не се прибра да си починеш?

            -И да изтърва награждаването? Я стига.

            -Какво става с твоята книга?

            -Колев още не ми вдига телефона. Какво ще пиеш?

            -Билков чай. Чакай да ти дам пари.

            -Спокойно – шепна в ухото й. – Мацката зад бара ми е фенка. Дава ми чай без пари.

            Получавам изпълнен с неодобрение/възхита поглед. Кристина също все още ми е фенка. Но си профука шанса.

            Идват Никито и Графа. Още хора, с които се виждам от дъжд на вятър, които по принцип са яки, но за които не ми пука особено.

            Николай обиколил цяла северна България на стоп през последната седмица. В Русе едва не замръзнал от студ, след като не можал да се сприятели с никого, който да го прибере през нощта, а в Плевен пък си изгубил половината пари някъде. Не спира да се смее, докато разказва. Не искал да почва пак работа в шибаното радио, където му казват какви новини да пише и как да ги пише. Последно се бил запалил по Кортасар. Аз му казвам да прочете книгите на Карлос Кастанеда, а той казва, че си бил намерил някъде „Пътуване към Икстлан“ и му отвяла главата, обаче после зачел хиляда други неща и забравил за другите.

            Графа пък пишел пиеса. Феминистка пиеса. С това се изчепкват обясненията му. Графа също е мълчалив, но по кофти начин. Мисли, че е прекалено велик, за да говори с простосмъртни.

            В пет и половина тръгваме към Хеликона на Витошка. Изпушваме по цигара на входа и влизаме. Вътре има към петдесет души, дошли специално да гледат връчването на наградите – цяла тълпа за подобно събитие. Двайсетина от тях са приятели на Кристина. Пълно е с хора с телевизионни камери – един фокусира към половин минута върху мен. Съсредоточено гледам в една точка на тавана и опитвам да не мисля как искам да разбия мутрата на тъпото копеле.

            Някаква репортерка се разхожда с микрофон в ръка. Шибаната жажда за внимание.

            Битникът на Кристина закъснява с почти половин час. Задъхан е и й носи цвете. Тя се радва. С усмивка на лице идва да ми стисне ръка. Аз го прегръщам. Усещам лек аромат на женски парфюм по него. От шестнадесетгодишна Кристина използва само два парфюма – един всекидневен и един за специални поводи. Не им знам имената, но няма начин да сбъркам аромата им. Този върху битника не е нито един от тях.

            Завива ми се свят от ярката светлина; и въобще не се чувствам на мястото си. Усещам как се изнервям. Облягам се на някаква колона и слушам живото изпълнение на пиано и цигулка. После председателят на журито плямпа разни неща; после организаторката на конкурса; после зам.-министъра на културата чете обръщение от министъра на културата; после председателят на журито пак говори; не го слушам.

            Наградата печели някакъв дядо, написал сборник с разкази за живота на хора, родени и израснали по времето на социализма, през двадесет и първи век. Миналогодишният победител, онзи с горе-долу забавния емигрантски роман, връчва наградата на новия носител. Аплодисменти. На подобни престижни конкурси няма място за млади автори. Никой не си е правил илюзии.

            Една мацка изпълнява акробатични номера под акомпанимента на пианото. Номерът й е красив. Получава повече аплодисменти от дядото.

            Гледам да се изнижа възможно най-бързо от този ад, но на стълбите Кристина ме хваща за лакътя:

            -Ще дойдеш да полеем не-спечелването ми, нали?

            -Трябва да се прибирам.

            -Хайде де, за малко. Тук наблизо има едно много приятно местенце. Ще свирят джаз на живо.

            -Добре. Ще изпия едно и се прибирам. Няма вход, нали? Малко съм назад с ресурсите за този месец, пък не искам да моля бащата за още.

            Дупката, в която се навираме, е в мазето на някаква сграда на Витошка. Когато нощем трамваите минават, понякога искрите от триенето на колелата с линията осветяват цялото задимено помещение.

            Кристина се натиска с битника. Аз си отделям пари за билета за връщане, после си взимам двоен Джим Бим без лед и се разплувам в някакъв фотьойл. Никой не изглежда разочарован от това, че нашето момиче не е спечелило. Така и трябва да бъде. Признанието на критиката не струва пукната пара, когато си сред приятели. И когато не си. И въобще.

            Не че обстановката и повечето хора са неприятни. Просто искам всичко да приключи колкото се може по-бързо. По-голям домошар съм, отколкото изглежда; и по-голям мизантроп.

            Пия бързо и паля цигара от цигара. Говоря само, когато ме питат; с къси, не-обяснителни изречения.

            -Какво става с книгата?

            -Чакам.

            -Ще излезе. Догодина ще се конкурирате с Крис за Хеликон.

            -Пишеш ли нещо ново?

            -Да. Започнал съм два романа и десетина разказа. Всички са доникъде.

            -Ходи ли на Анатема?

            -Четох Джон Ървинг.

            -Чу ли, че Митака...

            -На другия Джулай сме на Варвара.

            -Окей.

            Всички хора по начало са добри. Повечето от тях не са нищо особено. И когато един добър човек започне да се взима за нещо особено, нещата се объркват. Всички сме  снежинки с уникална решетъчна структура, залепящи се по запотените прозорци на битието, но когато започнем да се топим, се вижда ясно, че сме само вода.

            Наистина не мога да повярвам колко бързо изпивам чашата си. След това денонощие имам чувството, че дори потта ми е пропита с бърбън. Усещам лекия металически алкохолен вкус в устата си. Съвсем леко ме е хванало – чувствам крайниците си една идея по-тежки от обикновено.

            -Тръгвам – казвам на Кристина.

            -Ама ние дойдохме преди малко.

            -Имам влак за гонене, принцесо.

            Казвам чао поред на всички: на битника, на Графа, на Ники, на Соня, на Катя, на Веселин, на Мишо и Михаела, на Дамян, Коцето и Георги, на Валентин и Лъчо.

            -Обаждай се, като имаш време.

            -Естествено.

            Кристина идва да ме изпрати до входа. Прегръщам я за последно.

            -Радвам се, че дойде.

            -Помоли ме - дойдох.

            -Наистина, обаждай се от време на време.

            -Ще видим.

            Тя изглежда тъжна. Аз все още съм малко изнервен.

            Алкохолът не може да ти създаде настроение. Алкохолът е просто катализатор – ако ти е весело, ставаш щастлив, ако си в депресия, я изостря, нервен ли си, наглед се отпускаш, но съвсем нервността ти се изостря дотолкова, че единственото, което може да те спаси, е още алкохол.

            -Би било хубаво, ако се виждаме по-често.

            -Нещата не могат да бъдат като преди, принцесо, знаеш.

            -Знам. Съжалявам. Наистина.

            -I don’t really know what sorry means  - цитирам Чарлз Менсън, защото колко точно яко е да знаеш фрази на серийни убийци. – Усмихни се сега и отивай да се забавляваш. Аз наистина трябва да бягам.

            4.

            Сцена последна. Перник ме посреща със силен студен вятър, който едва не ме довършва по време на десетминутната ми разходка от гарата до къщи. Правя си чай, пускам печката и го пия до нея. После обезсмислям цялото упражнение, излизайки да изпуша една цигара на терасата.

            Чувствам се адски уморен, но спокоен. Изведнъж всичко става кристално ясно. Зъзнейки с фаса между пръстите, с кучетата под блока, с обсипаното със звезди небе над главата ми, откровението идва за пореден път.

            Прибирам се, завличам се в леглото и се увивам плътно с няколко одеала. Успявам да се стопля и бавно се унасям, но през цялото време мисля.

            Да, уморен си; да, цялото ти тяло е схванато; поне в близките няколко дни няма да пиеш; беше грешка да я виждаш отново. И т.н. Но всичко това са глупости и поза. Както самоомразата, отегчението от света, купоните, цялото ти интелектуално обкръжение.

            Истинският интелектуалец не вирее в стадна среда. Ти може да не си гений, обаче ти трябва уединение. Може би си слаб и бягството е единственият начин да се спасиш. Обаче, кой има правото да определи дали това е така, или не?

            Това са неща, които съм дъвкал толкова много пъти, че вече сам съм си опротивял. И те са само част от позата.

            Истината, Серафимов, е, че вече се изчерпа. Светът не се нуждае от още един Керуак, Буковски, Хенри Милър или Чък Паланик. Всички ние прекарахме прекалено много време възхищавайки им се, четейки и копирайки ги. Без въобще да се сетим, че никой вече не се нуждае от тях. Времето им е безвъзвратно отминало. А не можеш да родиш ново поколение, копирайки предходните.

            На този етап обаче не можеш да го направиш. Сега е времето да престанеш да се пънеш; да спреш да бъдеш циничния-романтик с маринованата в нихилизъм надежда, авторът на полу-автобиографични разкази, чийто издател не отговаря на обажданията му.

            Време е да се облегнеш назад, да наблюдаваш и да се учиш. Да чакаш подходящият момент. Да спреш да се залъгваш, да вярваш и да се надяваш. Ако от теб стане нещо, то ще стане от само себе си.

            А дотогава, Петър Серафимов, такъв, какъвто го познаваш, такъв, какъвто го познават всички, трябва да умре.

            Затварям очи и се оставям на съня да ме надвие. И потъвайки в нежните му води, си повтарям усмихнат:

            Петър Серафимов е мъртъв. Петър Серафимов е мъртъв. Петър Серафимов е мъртъв.