ДУМ-ДУМ, ДУМ-ТА-ТА-ТА, ДУМ-ДУМ, ДУМ-ТА-ТА-ТА... Хората се блъскат в Радо и го размятат между себе си като стара опаковка от вафла. Музиката се е превърнала в монотонно барабанене в ушите му. Поти се. Усеща как по небръснатото му лице полазват малки капки влага и го карат да се чувства лепкав и гнусен. Кожата му е настръхнала, а гърлото му е слепнало от засъхнала слюнка. Тълпата от танцуващи и разминаващи се хора го изтласква до някакъв ъгъл на дискотеката. Напипва с потните си ръце хладната, гладка повърхност на стол. Сяда тежко и му се завива свят. Усмихва се. Бялата му, хубава усмивка се показва между рижавата брада и избутва празната физиономия от лицето му. Срещу него танцуват кашони. Смешни са. Всеки човек е кафяво картонено кашонче, всичките различни, всичките еднакви, клатят се и се въртят, огрявани от пъстрото осветление. ДУМ-ТА-ТА, ДУМ-ТА-ТА-ДУМ... Радо сега може да види какво има вътре в кашоните. Ако можеше да ги изсвири сега, само да имаше китара... Ето, покрай него минава ...