Празник
Днес си купих обувки, с които да дойда при теб.
Продавачката беше млада, с издължено лице и фини глезени.
Каза ми, че обувките, които съм избрала са сами по себе си празник.
Гласът и бе дрезгав, нетипичен за младо момиче.
Гледах разсеяно наоколо, но знаех, че точно тези обувки са вече мои, както между другого знаех, че и ти си мой, още в мига, в който те срещнах.
" Жена ми се казва Яна и много прилича на Вас! "
Тези очи, тази закачлива усмивка и тези разстрелващи думи.
Жена като мен, никога непоглеждала женен мъж, изненадва и самата себе си, когато се влюби в такъв. Халката акуратно поставена на ръката ти за първи път не изигра ролята си на червен семафор. " Сърцеразлучница", тази дума я знам от баба ми. В устата и, тя звучеше по-обидно и тежко от всички думи, с които можеше да прокълне дълбоко ранената и душа, въртиопашките около дядо.
- Здраво е! Няма да се счупи лесно. - чух гласа на продавачката, която изумено наблюдаваше ръцете ми. Явно толкова се бях отнесла, че обувката в тях е била подложена на сериозно изпитание.
- Изненадващо здрава, за крехкият и празничен вид, нали? - усмивката ми вероятно леко я уплаши, защото момичето кимна и се отегли към друга клиентка.
Стоях насред магазина, насред света, насред пандемии и чуми, насред вселенски невъзможности и предразсъдъци и държах в ръка този нежен, пепеляшкенски символ осъзнавайки, че всичко, което искам е да обуя тези обувки и да танцувам с теб! Да танцувам докато имам дъх, докато има музика и докато любовта съществува.
© Росица Младенова All rights reserved.
и любовта остава затрупана и смазана под огромното всичко