Имало едно време една крастава жаба с голямо самочувствие. Мислела се за най-прекрасната и най-умната. Не общувала с никой. Останалите жаби в блатото не заслужавали нейното приятелство, защото били грозни и прости. Един ден както се излежавала на любимия си камък чула шумолене в храстите. От тях изпълзяла гъвкава змия. Тялото й блестяло на слънцето и я правело неземно красива.
В първия момент жабата се стреснала. Но колкото повече се взирала в хипнотичните очи на влечугото толкова повече се успокоявала. Това животно било прекрасно.
- Умееш ли да летиш? – попитала я жабата.
- Разбира се, че мога. – отвърнала уверено змията.
- Можеш ли да пееш? – продължила да я разпитва жабата.
- Мога, мога.... – веднага отговорила змията.
Повярвала й жабата, защото не било възможно толкова изящно създание да лъже. Самата тя мечтаела да лети и с радост би имала красива приятелка с такива умения.
- Искаш ли да бъдем приятелки?
- Разбира се. – с радост се съгласила змията.
За нещастие на другия ден змията ...