Един топъл следобед, когато слънцето галеше листата като майчина ръка, а въздухът дъхтеше на дива самодивска трева, малката Блу се разхождаше край езерото с искрица приключенски копнеж в очите. Над водната повърхност, където небето се отразяваше като безкраен син велур, Блу забеляза странна и вълшебна гледка — висок, благороден щъркел и една мъничка, игрива жабка бяха потънали в оживен разговор.

Заинтригувана, Блу приклекна сред тръстиките и напрегна слух, докато светът около нея притихна.

"Ох, времето тича като вятър през криле!" въздъхна щъркелът, мярвайки малко златно часовниче, проблясващо на слънчевите лъчи. "Бебчето трябваше вече да е при новото си семейство!"

И точно тогава от тръстиките се чу тънко, писукащо гласче, което се носеше като листо, понесено от вятъра. Щъркелът ахна, разпери криле и се извиси в небето като стрела, оставяйки само няколко пера, които тихо се спуснаха до Блу. С широко отворени очи тя го проследи, опитвайки се да си представи какво ли толкова бързаше да свърши.

Седна на брега, притиснала коленете си, и с пръст рисуваше спирали и цветя в меката кал. "Къде ли лети? Какви ли чудеса го чакат?" — прошепна си тя, вгледана в синевата, която криеше своите тайни.

"Здравей, Блу!" — изчурулика жабката и, като се поклони, ѝ подаде малко водно лиличе. "Изглеждаш дълбоко замислена. Какво носиш на сърцето си?"

Блу пое цветето и се усмихна. „Искам да се потопя в езерото, да плувам сред камъчета и водорасли, да играя, докато всяка капка ме направи като мъничка русалка,” засмя се тя, “но мама все ми казва да бъда чиста и спретната."

Жабката примигна, усмихна се със стари, мъдри очи и тихо подхвърли: "А кой казва, че малко кал не може да върви с малко вълшебство? Ако играта те кара да се чувстваш истинска, защо да не бъдеш Блу, която обичаш, и Блу, която мама обича, едновременно?"

Сърцето на Блу заблестя като капчица роса на слънце. "Абсолютно прав си, господин Жабо!" И без повече колебание тя се гмурна в езерото, разсипвайки сребърни пръски около себе си. Водата я обгърна с прохладна прегръдка, калта и малките камъчета сякаш заподскачаха около нея, като стари приятели в танц. Пеперуди в разноцветни рокли се завъртяха над главата ѝ, а небето стана още по-синьо и безкрайно.

След като се наплеска и наплува, Блу тръгна на разходка навътре в гората, усещайки как всяка нейна стъпка нашепва малка тайна — топлината на слънчевите лъчи по раменете ѝ, свежото ухание на дивите цветя и мекото гъделичкане на мъха под босите ѝ крачета. По пътеката откри малка чинийка с бисквитки — маслените лакомства, които госпожа Бухал понякога ѝ оставяше като сладка изненада. Блу отхапа и затвори очи, наслаждавайки се на топящата се сладост, която сякаш ѝ разказваше история.

Пътеката я отведе до най-старото дърво в гората — Дядо Дърво. С кора, набръчкана като старинна карта на изгубени светове, и корени, които се виеха около земята като ръце, грижливо прегръщащи своя дом. Блу се сви в меката постелка от мъх под неговите клони, докато листата над нея започнаха тихо да шепнат. Затвори очи и се остави на нежната песен на гората, която я люлееше като майка.

Когато гората притихна, познат шум наруши тишината. Щъркелът се беше завърнал, леко рошав, но с усмивка, озарена от изпълнен дълг. Забелязвайки заспалата Блу под старото дърво, той внимателно изтъка от пера, цветя и светъл мъх фин медальон, като звезден прах. Нежно го окачи на врата ѝ.

"Сладки сънища, малка Блу," прошепна той с топъл, дълбок глас. "Предстоят ти още много чудеса."

И когато щъркелът се понесе обратно към синевата, гората заспа заедно с Блу, която знаеше, че е обгърната от магия, и че този свят ще бъде завинаги неин дом.