Апартаментът ни е старомодно обзаведен. С огромна черна секция закриваща цялата стена. Всяко място от нея е вече заето с всевъзможни боклуци. Понеже апартаментът ни е 3-стаен, а ние сме петима души, холът и спалнята на родителите ми са събрани в едно. Затова освен секцията, черните кожени фотьойли и  масата, в нея има и сгъваемо  двойно легло.

Седя на пода до него, а мама сплита косата ми за първия учебен ден. Позицията, в която съм, не е много удобна, тъй като съм навела глава надясно и в същото време се опитвам да гледам комедията на телевизора вляво от мен, заливам се от смях заедно с батко, а мама непрекъснато ме подръпва и ми се кара да не се кривя така, защото щяла да ми изпусне косата. Това не ме интересува много, единствено може би бих искала да подразня съученичките си с хубавата прическа и затова си мълча.

Ако знаех какво ще стане, щях да се радвам на всеки един такъв момент. Всеки път, когато цялото ни семейство се е събрало и вечеряме заедно. По това време ми се струваше като най-обикновена вечер. Не съм и предполагала какво ме очаква.

Мама приключва с плитката и аз ù подавам силиконовия ластик, спиращ кръвообращението на пръста ми. Тя завързва края и ме хваща за рамената, обръща ме и погледт ù щъка навсякъде. Оглежда ме добре и казва да отида да се видя, а аз тичам към другата стая, щастлива от факта, че мога да движа врата си. Най-сетне мога да седна нормално с другите.

Връщам се и сядам между дядо и татко срещу телевизора. Минавам зад тях и се настанявам на мястото си по средата на двойния фотьойл. След съвсем малко вече съм заспала, облегната на рамото на баща си. Не зная, но имаше нещо магично в това място.

 Беше ме страх да отида сама в стаята си да спя, защото беше тъмно и винаги чаках някой да дойде с мен, но коронният ми номер беше да заспя в хола. Дядо ми ме вдигаше на раменете си и ме отвеждаше в леглото, като винаги се надигаше на пръсти, когато минаваше през вратата, с цел да ударя главата си. Оставяше ме и след мъничко баща ми идваше, сядаше до мен и започваше да ме гали по косата. Винаги ме разсмиваше и после казваше, че сънчо е дошъл. Аз затварях очите си и той минаваше нежно с ръка през лицето ми и казваше: „Сънчо е тук и сега те поръсва с магичния си прах, за да заспиш.“ Моментално потъвах в страната на сънищата.

Но сега това са само спомени. Красиви и болезнени спомени за отминалото детство.

За този момент се сещам сега, когато седя над майка си в банята и се опитвам да разплета косата и без успех. В болницата така са я оплели, че просто няма как да се оправи, освен ако не си играя да я разделям косъм по косъм.

И докато аз безсмислено се опитвам да я раздърпам поне малко, мама охка и се вайка, че главата я боли много, а аз съм изплашена, но се опитвам да не го показвам.

Това е сигурно четвъртият път, през тази нощ, в който се събуждам от пъшканията ù. Не я обвинявам, но се чувствам безпомощна, особено сега, когато тя ми подава ножицата и ми казва да отрежа косата ù. Нейната дълга и хубава коса.

-         Махни я. Тежи ми…

Не зная какво друго мога да направя,  затова хващам ножицата и започвам да режа. Косата не пада, а само започва да тежи още повече, тъй като е и мокра. Майка ми стене още по-силно, аз се опитвам да режа по-бързо. Мисля само как да я махна, за да не пречи. От черната коса на мама е останала само неравномерно срязаната част, по-къса от педя. На плочките в банята се вижда топката останала коса, която водата разнася.

Надявам се, че това облекчава поне малко болките на майка ми, но тя не казва нищо, а просто се свива в ъгъла под струята.  Не зная какво да правя или кажа. По това време се чувствах сякаш съм в кошмар, където всичко е с нагоре главата, а аз не мога да направя нищо, за да оправя положението, защото с всяко мое движение нещата се заплитат още повече.

След около  още час вече успявам да легна на дивана до леглото на мама. Страх ме е да спя до нея, за да не я ударя в съня си без да искам, но трябва да съм наблизо, ако ù потрябва отново аулин.

Сгъвам се така, че краката ми да не стърчат от същия този диван от спомените ми. Отпускам се, затварям очи. Все още чувам майка си буквално да скимти от болки, затова ми е и трудно да заспя. Мисля, че въобще не успявам да заспя. Просто се нося по ръба. Нещо като дрямка, в която не различаваш реалността от съня.

Изведнъж виждам само бяла светлина, много силна светлина, която просто преминава в бяло платно. На него една лодка се движи плавно по идеално права черна линия, минаваща точно по средата. Прилича на една от онези ладии, които използват в Тайланд на плаващия пазар. Това обаче не е пазар, а човекът вътре сякаш е застинал. Сякаш няма контрол над посоката, в която е тръгнал. Лицето му е замръзнало, а погледът - замрял. Като призрак преминава през ярката картина и когато стига до средата, черната линия, която вече е задминал, започва да се гъне. Аз се опитвам да я оправя, но не мога. Дори с всяко мое вдишване нишката се оплита. Започвам да се паникьосвам, защото лодката продължава да се движи, а зад нея остава бъркотията. Прилича на детска драсканица. Не намирам логика в това. То ме побърква. Започвам да крещя. Линията продължава динамично да запалва бялото платно, докато накрая не избухва в черни пламъци.

Събуждам се. Дишам дълбоко, все още уплашена. Не бях сънувала това от много малка. Преди много често ставах посред нощ, плувнала в пот.