Просто инсулт...
- Дай да изчистя още едно кринче с ориз, чедо! – подвикна баба Станка подир внучката си.
Старата жена страдаше от артрит. Приличаше на пречупено, чепато дърво. А когато се замъчеше да прави крачки, подпряна на двете си патерици, хрущеше като разцепена от мълния престаряла елха. Отдавна не можеше да свива китките си, те бяха станали неподвижни. С крайни усилия, все пак успяваше да направи по нещо с изкривените си пръсти. Я ориз ще изчисти, я шал ще изплете… На младини не само тичаше, а направо летеше. Останала рано вдовица, работата и детето нея чакаха. За сина си тя бе готова на всичко. Заради него се трудеше до изнемога. Изучи го, задоми го, а като му се роди дете, започна с радост да помага в отглеждането на внучката си. Семейството на сина ù сега осмисляше нейния живот.
- Почакай малко, бабо, закъде си се разбързала! Цяла тава с изчистен ориз има, защо ни е толкова? – докато старицата да се накани да каже нещо, младото момиче затръшна вратата зад гърба си.
Баба Станка въздъхна и бавничко се изправи до прозореца. Загледа се.
Почувства ръцете си като пясъчен часовник, през който изтича времето - следзалезно, предесенно… Загледа се в очертанията на планината - уморена камила, която скоро полегна в обятията на мрака. Дочу предсънна лястовича песен. Последна…
В мига до пълната тъмнина някой я потърси. Нужна му бе нейната помощ:
- Бабо, сплети косата ми, ти най-добре го можеш! – не бе усетила кога внучката е влязла и кротко е приседнала на столчето, до нея.
Почувства се полезна и отложи края. Засега…
Но утрето не я радваше. Вече не го очакваше с нетърпение. То изгризваше малкото останало ù време.
Този ден старицата си приготви кълбо с вълнена прежда и две куки. Ставите непоносимо я боляха, но напук, тя заплете поредния шал. „Все на някого ще потрябва през зимата“ – мислеше си тя и упорито обръщаше бримка след бримка. Тъй я завари сина ù. Влезе самоуверен, а след него се подаде снахата.
- Ох, мамо, защо се мъчиш, на кого са му дотрябвали твоите шалове? – рече тъй, между другото, сетне хвана жена си за ръка и я поведе към терасата.
- Като се загуби мама, ще вградим балкона към стаята, ще я разширим, ще бутнем и онази стена, към дневната. Тук ще стане просторно, красиво…
Баба Станка се олюля. Сетне онемя. На другия ден кротко издъхна. Просто някакъв си инсулт…
© Росица Танчева All rights reserved.
