Просто инсулт...
- Дай да изчистя още едно кринче с ориз, чедо! – подвикна баба Станка подир внучката си.
Старата жена страдаше от артрит. Приличаше на пречупено, чепато дърво. А когато се замъчеше да прави крачки, подпряна на двете си патерици, хрущеше като разцепена от мълния престаряла елха. Отдавна не можеше да свива китките си, те бяха станали неподвижни. С крайни усилия, все пак успяваше да направи по нещо с изкривените си пръсти. Я ориз ще изчисти, я шал ще изплете… На младини не само тичаше, а направо летеше. Останала рано вдовица, работата и детето нея чакаха. За сина си тя бе готова на всичко. Заради него се трудеше до изнемога. Изучи го, задоми го, а като му се роди дете, започна с радост да помага в отглеждането на внучката си. Семейството на сина ù сега осмисляше нейния живот.
- Почакай малко, бабо, закъде си се разбързала! Цяла тава с изчистен ориз има, защо ни е толкова? – докато старицата да се накани да каже нещо, младото момиче затръшна вратата зад гърба си.
Баба Станка въздъхна и бавничко се изправи до прозореца. Загледа се.
Почувства ръцете си като пясъчен часовник, през който изтича времето - следзалезно, предесенно… Загледа се в очертанията на планината - уморена камила, която скоро полегна в обятията на мрака. Дочу предсънна лястовича песен. Последна…
В мига до пълната тъмнина някой я потърси. Нужна му бе нейната помощ:
- Бабо, сплети косата ми, ти най-добре го можеш! – не бе усетила кога внучката е влязла и кротко е приседнала на столчето, до нея.
Почувства се полезна и отложи края. Засега…
Но утрето не я радваше. Вече не го очакваше с нетърпение. То изгризваше малкото останало ù време.
Този ден старицата си приготви кълбо с вълнена прежда и две куки. Ставите непоносимо я боляха, но напук, тя заплете поредния шал. „Все на някого ще потрябва през зимата“ – мислеше си тя и упорито обръщаше бримка след бримка. Тъй я завари сина ù. Влезе самоуверен, а след него се подаде снахата.
- Ох, мамо, защо се мъчиш, на кого са му дотрябвали твоите шалове? – рече тъй, между другото, сетне хвана жена си за ръка и я поведе към терасата.
- Като се загуби мама, ще вградим балкона към стаята, ще я разширим, ще бутнем и онази стена, към дневната. Тук ще стане просторно, красиво…
Баба Станка се олюля. Сетне онемя. На другия ден кротко издъхна. Просто някакъв си инсулт…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Танчева Всички права запазени
