Свиреше на странна цигулка, омотана с кабели: лоза беше тя, неподкастрена. Краищата на филизите ѝ бяха струни. Младежът беше възпълен, висок и с дълга коса. Часът наближаваше осем и половина сутринта, есента все още беше млада и дори в това ранно и още сънливо време разголваше дамите, а мъжете мръщеше, защото нямаше как иначе да изглеждат сериозно, когато се възхищават.

     Изчаках да светне зеленото и оставих потока от забързани човеци да минат. Видях, че ще изпусна трамвая. Нека. Наблизо имаше голям техникум, след него – съд, друго учреждение наскоро беше настанено по-нагоре в новата жълта сграда до парка – покрай административната реформа и съкращенията ведомствата станаха повече, но с по-малко хора в тях; месарницата още не работеше, защото сутрин никой не яде месо, само си го разхожда. Този квартал не се променя, ако изключим учрежденията. Като държава е.

     Слушам внимателно мелодията. Сигурно изглеждам нелепо. Нищо. Ще послушам. Енио Мориконе. Неговата музика чувах сред клаксоните и бумтежа на ранния делник. Да, харесвам го, композитора. А този дебел младеж трябва да е мошеник, какъв друг да е. Вероятно неговата цигулка изобщо не свиреше, та тя беше лоза. В нозете му, ниско, загърнати  с вестници, стояха усилвателите. С батерии сигурно ги захранва, защото тук няма контакт за ток. Движеше убедително ръцете си, гушнал лъка, обилно намазан с колофон. Струните, и те бяха натрити, кой знае защо. Дългокосият благодареше за стотинките, покланяше се учтиво и тромаво, уредбата подаваше фона и той гъвкаво го поема с едрото си тяло, сякаш съпровождаше музиката с движения. Старае се, няма спор, може пък наистина да свири и дори да го прави, когато е сам. Пред огледалото. Свири тъжно, защото се оглежда. Така трябва да е. Останах да послушам още малко.

     – Вземете вестника моля! – изкрещя до мен човек без зъби. Имаше дълга коса и продаваше безплатен вестник. Тази сутрин все на дългокоси попадам.

     – Не, благодаря – отвърнах. Вече си го взех в метрото. Там ми го набутаха в ръцете без да питат.

     – Тъпанар! – рече. – Все ще ти свърши за нещо работа. Без пари е!

     Намигна ми. Беше учуден, че не съм от хората, които вземат всичко само защото е без пари.

     А тя не мигаше. Говоря за статуята на жената в метрото. Тъкмо прибирах в чантата ненужния и съмнително безплатен вестник, и я зърнах...

     Все за нея мисля през последния час. Днес я видях за първи път. Седеше тази статуя в края на предпоследната пейка. Замислена. Отчаяна, може би. Красива. Не знам от какво беше направена. Беше като жива. Седнах до нея.

     – Ти жива ли си? – попитах я.

     Не ми отговори, разбира се.

     Разказах ѝ, че отивам на работа и че не знам защо и къде точно съм тръгнал. Така уплътнявам живота си. Не бива да стоя вкъщи. Лошо е. Безполезен съм. Такъв съм в работата. И вкъщи съм ненужен. Но поне се движа. Важно е това – да ставаш, да поглеждаш часовника, да се бръснеш, да общуваш с телевизора, да теглиш по една на някого и после да бързаш. Нищо, че никой не те чака, нали?

     – Нали така, красавице?

     Статуята мълчеше. Някой беше одраскал рамото ѝ.

     Утре ще ѝ кажа защо бързам. Да, утре.

     А сега нека да послушам още малко. Спомних си, че когато бях влюбен, слушах много Енио Мориконе. Луднах по него. Особено онези тъжни сонети, които те карат да се довлечеш до съня, за да заприличаш на смъртник, дето само чува. Ставаш сетиво: чувствително като натритата струна на лъка на дебелия псевдомузикант. Не си човек. Мелодия си.

     Умее да свири любовта и смъртта този човек, и го прави тържествено.

     – Имаш ли цигара, бате? – попита ме младеж. Сепна ме.

     Погледнах го. Странно, този нямаше дълга коса. Какво общо имат цигарите?

     – Имам – отговорих. – Защо питаш?

     – Защото вече никъде не продават по една цигара. А аз искам само една. Не бива да пуша повече. Ученик съм още. Ще ме хванат.

     – Лошо.

     – Имам пари – увери ме и извади петолевка от джоба. – Но не мога да си купя никъде една цигара. Една-единствена ми трябва.

     – Според мен това е огромен проблем: щом дори парите не са в състояние да го решат. Защо не се обърнеш към Червен кръст?

     – Там няма да ми продадат цигара. Най-много да ми дадат одеяло.

     Умно момче. Дадох му цигара. Така ще умре по-скоро.

     – А запалка имаш ли, бате?

     – Не – озъбих се. – Аз си паля цигарите без запалка.

     Той се усмихна, потупа ме по рамото, после отстрани ме отупа, като да бях прашасал, козирува и продължи.

     „Ти пушила ли си, момиче?“, попитах статуята наум, докато още мислех за нея и разговарях задочно с мълчанието ѝ, а трамваят, това трето превозно средство в моята дълга сутрин, вече наближаваше кръстовището: сградата на офиса ми. Знаех, че няма да ми отговори. Странно беше изваяна – загърната, с нещо като пелерина, като одеяло, но чуждо: като дарено от Червения кръст, както каза невръстният пушач – тежко ѝ стоеше, ненужен подарък бе, наметнат върху тъга, за да съхрани тялото или нещо друго.

     „Защо?“ – питаха ме очите ѝ. Мен ли питаха?

     „Защото ми изглеждаш като дрогирана.“ Очите ѝ бяха изцъклени, гледаше тъпо пред себе си. Бях сигурен, че нищо не вижда.

     После я оставих: влакът дойде. А рамото ѝ беше одрано жестоко. С нещо остро, нащърбено като кремък. Защо ли? Дали някой я мрази? Или пък не я е харесал. Или се е подразнил от мълчанието ѝ?

     Офисът беше съвсем наблизо. Слязох от трамвая последен, звънецът над вратата изсвири в ушите ми; съжалявам, трябваше да изчакам дамите, те слизат по-бавно, отколкото се качват, така се наслаждават на възрастта си. Имам време да запаля една. Тази сутрин беше вълнуваща. Намерих най-сетне човек, с когото да общувам. Нищо, че е статуя. И нищо, че стои в метрото. Бръкнах в якето, извадих цигарите. Почнах да ровя за запалката. Не я напипах в джобовете. Проверих в чантата, във вътрешния джоб. Нямаше я никъде.

     „Аз си паля цигарата без запалка...“

     Сигурно бях ядосал младежа. И той за отмъщение ми беше свил запалката. Ловко, без да усетя. Отупа ме като брашнен чувал. А на мен ми се се стори дружелюбно, това потупване. Всички кражби са израз на дружба – обменяме си вещи и принадлежности. Това установих философски, за да ми мине ядът. Понякога насила или поне без съгласие си обменяме нещата, не еквивалентно, но убедително и злобно: даровитите дават таланта си, а получават обида насреща. Може да не е равностойно, но все пак е размяна, не е кражба. В общество без държава всичко е справедливо. И нищо не е несправедливо. Така е казал Томас Хобс преди мен.

     Нямах кремък под ръка. Дадох му цигара, а в замяна на това той ми открадна запалката. Нищо, да ми е за урок. Всъщност не мога да паля цигара без запалка. Кибрит не нося. Карай. Време е да работя.

     (Следва)