Денят беше… денят беше… денят – има ли значение кой ден беше? Беше някъде към края на август, когато слънцето пече по възможно най-безмилостния начин и се скрива чак късно вечерта. Та, именно в една от тези мегагорещи вечери, докато си седях безцелно пред компютъра и си пиех биричката съвсем целево (с цел напиване, разбира се), ми иззвъня телефонът – за уточнение – GSM-а. Погледнах дисплея - беше така нареченият ми „шеф”. Реших да вдигна, естествено. „Имам работа за утре” – вика, аз му казвам: „Добре - дай адрес”. Каза ми адреса и уточни, че работата е много и няма да може да се свърши за един ден, също така спомена, че ще изпрати още трима души освен мен. Странно, обикновено праща мен и още един човек, а този път цели четири човека за един адрес? Както и да е – продължих да си пия биричката.
Сутринта беше доста хладна, наложи се да си взема и връхна дреха, макар да знаех, че след обяд пак няма да може да се диша от жега. Качих се в скапания автобус на градския транспорт и тръгнах към уреченото място. Бях там малко по-рано от уговореното, което ми даваше шанса да видя кои ще са и другите ми помагачи. По едно време видях, че от отсрещната улица се задава „Полицая”. Полицай по професия, естествено, но в свободното си време работещ за така наречения ми „шеф”. Веднага ми мина през ума, че работата ще е доста сериозна, щом са изкарали тежката артилерия. Вече не знаех кого другиго да очаквам. Той ме видя, дойде, поздрави ме и се заговорихме. От него разбрах подробностите относно апартамента, вече беше започнало да се развиделява. Зададоха се и другите двама от групата – най-стабилните хора във фирмата, на които се крепи цялата й дейност. Вече наистина не знаех какво да очаквам, дори и при положение, че "полицаят” вече ме беше запознал с целта на посещението ни. Те дойдоха, поздравиха ни и решихме да започваме, преди да е станало прекалено късно. Кооперацията се намираше в центъра на София – беше една от пресечките на „Витошка”, което допълнително усложняваше работата ни. Но всяка работа трябва да бъде свършена от някой. И така, водени от този принцип, влязохме в кооперацията, която, между другото, беше от старото строителство – строена 1929 година, с тавани по три метра и половина, без асансьор и с тясно вито стълбище. Още при влизането във входа забелязахме първия проблем – имаше езикова школа в апартамента на партера. Нямаше как това да не ни попречи, но все пак продължихме нагоре по стълбите. Имаше по два апартамента на етаж и беше ужасно тихо, сигурно хората все още спяха в този ранен час на деня. На третия етаж забелязахме, че единият апартамент е превърнат в офис на някаква фирма, което ни доведе на мисълта, че само след няколко часа от тук щяха да влизат и излизат хора непрекъснато. Както и да е - продължихме. Апартаментът, който търсехме, се намираше на последния - пети етаж; стигнахме до него. Собствениците му, очевидно, ги нямаше, а и, очевидно, никой не беше живял в него последните няколко месеца. Решихме да изчакаме хората, за да ни отключат и да си влезем, както си му е редът.
Те се появиха след около половин час, поздравиха ни, попитаха ни „ Вие ли сте” ние им отговорихме, че сме ние. И така се почна началото на тази история.
Отключиха вратата и я отвориха. Аз само надникнах вътре и се хванах за главата – подобно нещо не бях виждал през целия си шибан живот. „О, Боже мой!” - казах си и погледнах към „Полицая”, който се кръстеше. За другите двама това беше нещо нормално, но не точно. Те бяха по-подготвени, защото и друг път бяха виждали подобна гледка, но по думите им нищо не могло да се сравни с това. Влязохме…
© Кирил Кирилов All rights reserved.