May 27, 2018, 7:26 PM

 Рачел* - Трета част. 

  Prose » Narratives
431 4 9
Multi-part work « to contents
10 мин reading

***

    В късния следобед малката групичка най-после стигна до края на селото и се спря пред портата на къщата. Георги отключи и влезе първи. Следваха го двете момичета, а най-отзад вървеше Мика. Младата жена не смееше да вдигне поглед, дори към гърба на човека, който вече и беше съпруг, камо ли към лицето му. Чувстваше се някак безсилна,притеснена и всичко и беше свито. Искаше и се да му благодари, но не знаеше как да го направи. Той беше там, но като от камък – студен, мълчалив, гледащ те с пронизващ поглед. Къщата беше хубава и отвътре, не само отвън. Искаше само малко почистване, да се постегне тук-там и спокойно да се живее в нея. Дворът беше голям,а през малка вратичка се излизаше в друг, който беше ограден с плет, почти до реката. Там имаше изоставен курник и оградено за животни, дори прегради от клонки и подслон за овце. А земята край реката беше плодородна. Можеше да се сеят тикви, зеле, пипер, мерудия, за да има какво да се яде. А от тора на животните щяха да се „сиропират*” и да се раждат едри плодове.

     Мика тихо въздъхна и обърна поглед отново към Георги. Той тъкмо отключваше външната врата на къщата.

      Георги влезе и остави катинара с ключовете на масата. Огледа се, всичко си беше така, както го беше заварил, и както го беше оставил, когато тръгна сутринта. Остави вързопът с чеиза на скрина и без да се обръща рече:

      - Вода има в стомната. Стаята отсреща ще е за теб и момичетата. Те, нея си знаят най-добре, защото и преди си спяха там. Аз ще съм в другата стая по стъпалата нагоре. Няма за какво да ме търсиш, пък и аз няма за какво да го правя. В долапа има малко хляб и сирене, да се  нахраните.

 После Георги изкачи трите стъпала и се мушна в коридорчето, където преди беше стаята на майка му.Там той влезе и се затвори, сякаш не само от света навън, но и от себе си и от това, което назряваше дълбоко в мъжката му душа.Георги избута оставените дрехи в ъгъла и приседна на леглото. Дори не знаеше какво да мисли.” Сега какво да правя? По-добре нищо. От мен, каквото си изискваше го направих.„ – замисли се той. Прибра момичетата, намери кой да ги гледа и да им обръща нужното внимание. Това беше достатъчно. Вече можеше просто спокойно да си живее, докато му дойде и на него краят. Обезверен беше Георги. В него нито чувство, нито желание имаше вече да се мъчи да се харесва или да създава нещо. Искаше му се просто като свещ да изгори и да се претопи като восък.Просто така - да му свършат дните и край, да се сложи похлупак на всичкото му. Освен чернотата на живота, болката и смъртта нищо хубаво не беше видял от младостта си, та до сега. Когато беше дете, може и хубав да му се беше струвал света, но сега, всичко „посипано” му беше като в прах и мъгла и нищо не го блазнеше.

    Мика остана сама с момичетата в стаята. Огледа се, колкото да има представа кое къде е, после прибра настрани ключовете от масата, избърса я и отвори долапа. Вътре в една паница имаше сирене, а в кърпа беше завит хляб. Намери още малко шарена чубричка и  в пръстено бурканче чушки в разсол, които още можеха да се ядат. Всичко постави на масата, но ясно и беше, че тази храна няма да стигне за тях трите, камо ли за него да има. Но той не искаше да яде, а за момичетата пак беше малко. Е, тя и така последно време гладна все си лягаше, не и пречеше и сега да е. Нареди масата за момичетата и рече:

       - Пенче! Раде! Хайде, леля, елате, та да хапнете! Утре ще го мислим повече. А и уморени сте вече.

          Децата седнаха на масата и в мълчание започнаха да се хранят.Те бяха свикнали да изпълняват веднага заръките на старите. Откакто баба им умря, леля им все ги хокаше, ама нямаха друг по-близък. Но сега чичо им беше жив. Те много бяха слушали  за него, но не го помнеха,защото са били много малки, когато е тръгнал на война. „Повече и от баща Ви, ще ви е той закрила. Тих, усмихнат, добър и човечен, макар и раним е, но никога няма да ви предаде и остави на произвола.” – така им казваше майка им. А баща им, се смееше, но винаги потвърждаваше казаното. Виждаше се, че много тъжеше по своя брат и често казваше:

       - Той си е моето сърце, неделим е, брат ми, от моята душа. А кой се отказва от сърцето си, особено като е такова обичливо и добро?!

    Мика, огледа наоколо, развърза вързопа и изкара това, което баба Сийка беше дала, като „за чеиз”. Имаше покривка, везани кърпи и премяна. В едно парцалче беше завързана пара.„ Ех, майко! В тази беднотия и това ли успя да укриеш, че да дадеш!” – тъжно и стана на Мика. Не беше лоша жена нейната свекърва, но и тя зор виждаше. Опаки бяха другите и снахи, ама и времето беше такова – „озъбено”. Лоши бяха станали хората в тази немотия. Всеки дърпаше към своите си деца да има и на всеки му се свидеше коричка хляб да подаде на друг, дори и близък да му е. „Като нямаш защита, така е, мама. – тъжно и беше говорила баба Сийка.- Я вече за нищо не съм и не мога да се опълча, сама виждаш! Трябва ти човек да се опреш и в мъка, и в радост на него.”

Поне Мика имаше избор за това за кой да се венчае. Други и това нямаха. Отдъхна си тя, че Георги се съгласи, защото като се сетеше за другия, тръпки полазваха по нейното тяло от погнуса и страх. Лакоми очи имаше Плявата, и дори да не те докосваше той с ръцете си, пак човек се чувстваше омърсен от вниманието им.

        За де не мисли колко е уморена, а и гладна тя и детето, което растеше в нея, Мика намери стара харманска метла и започна да мете. Тупаше, махаше паяжини, отвори прозорчето, че да влезе въздух в стаята. Децата през това време се бяха нахранили и тя ги прати да спят в проветрената вече стая. Не искаше да ляга още. Имаше нужда да се раздвижи, да не мисли какво я чака оттук нататък.Не искаше и въпроси да си задава, нито да търси отговори, които не знаеше. Мика дори не обърна внимание как навън месецът вече преваляше, а на хоризонта просветля. В един момент просто постилаше изтупаната черга пред вратата, в следващия, тя лежеше на земята, изгубила всичките си сетива.

          Малката Радка я откри, защото я беше събудило нещо. Уплаши се детето. Толкова хора беше загубило, а сега и това! Дори не се замисли, а тичешком изкачи трите стъпала и се втурна при чичо си в стаята:

          - Чичо? Ставай, бързо че леля Мика не мърда!На земята е легнала и…- изрева се детето. Георги спеше и при тропота и рева  се изправи готов да убива, като че ли пред него враг беше застанал. Фокусира поглед и после се отпусна разбрал, че това е едно от момичетата.

          - Какво става! Кошмар? – запита с дрезгав от съня глас.

Но детето така се разрида, че той скочи. Ставаше нещо! Живота на бойното поле го беше научил да съобразява бързо.

          - Повтори, но по спокойно! – опита се да я успокои той, а Радка просто извика:

         - Леля Мика е долу на земята и не мърда! Не искам и тя да умре! Не искам…- Георги повече не чака. Изскочи като луд през вратата и за секунди се намери на колене до падналата жена.Тя дишаше, но съвсем леко, устните и бяха побелели, лицето бледо.Георги бързо се изправи, разтвори долапа, но чак като го направи се сети, че нямаше какво да намери в него. Сети се, че като беше трудна с Пенка и Велика беше губила съзнание от недостиг на захар. Така беше казал лекаря, когато я беше прегледал, а и после сам Георги се беше убедил, че човек му ставаше недобре, когато е гладен или не стига нещо, за да функционира правилно тялото му. Само за миг спря вторачен блуждаещо някъде в белите олющени стени, и после обиколи разстроеното дете, което го беше последвало, и отново се забърза към горната стая. Вързопът беше отново развързан. Георги извади това, което му трябваше и се върна в долната стая, където все още хлипаше Радка. Пенка и тя се беше събудила и стреснато гледаше от прага на другата стая. Георги клекна на колене, взе главата на Мика и я повдигна към себе си. Пръстите му загребаха гъстата кехлибарена течност и мушнаха сладостта между бледите женски устни. „ Хайде! Хайде, не ме оставяй сега тука сам!” – нещо крещеше отвътре на Георги. И той сам не знаеше какво, но нещо още по усърдно го караше да бута сладкото в устата на припадналата жена. – „Хайде, не си само ти…и детето с тебе ще си иде, ако се предадеш!”

     Най-после цветовете на синята тинтява, отново блеснаха срещу чернотата на тъмните опушени като изгорял въглен мъжки очи. Страните на Мика леко придобиха цвят и  сякаш чак сега, Георги пое свободно дъх. Не бе усетил кога беше спрял да диша, но това сега нямаше значение, защото каменната обвивка се беше разпукала и наполовина свлякла се, от мъжкото му сърце, което сега туптеше, подгонено от страх като зайче от ловец.

     Мика едва фокусира лицето на мъжа и сърцето и подскочи. Опита се да се изправи, но силните ръце здраво я задържаха.

    - Не ставай още! Ще те пренеса на леглото, но не се движи рязко. Сега друго няма какво да ти дам, но рачела ще свърши работа. – заговори Георги и нежно подхвана и вдигна Мика на ръце. Остави я в  горната стая, като постави още възглавници около нея. Мика не смееше нито да помръдне, нито да каже нещо. Виждаше се,че лицето на Георги беше сгърчено от някаква ярост, сякаш всеки миг щеше да избухне. Но той мълчеше. Остави я само за малко, колкото да донесе бурканчето със сладко и една лъжица. Остави ги близо до леглото. После я погледна под свъсените си вежди. А тя цялата затрепери. Мика се научи рано да усеща кога на мъжът и не му се нравеше нещо. Видеше ли го такъв тя знаеше, че Бончо всеки момент щеше да я хване за косата и да опъне главата и назад. После с напоения си от спирт дъх да и каже, че няма думата и да я замъкне в стаята, а после…

      Само че нищо не стана така. Георги само поседя прав,отвори прозорчето, за да влиза хладния въздух и избута застоялостта,а после извика децата да стоят до нея. Мика само видя прегърбените му рамене как се свиваха, когато той затвори вратата след себе си и излезе някъде из двора. Стъпките му отекваха тъжно и самотно по камъните, припрени,твърди, сякаш не крака, а колове се набиваха в земята.

         Следва продължение...

» next part...

© И.К. All rights reserved.

* сиропиране - разреден животински тор със вода, с който  разтвор се поливат, за да се подсилят корените на растенията. Така са правили бабите едно време, като е нямало изкуствени торове. Правило се е предимно със птича тор, но и каквото е имало под ръка.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Скъпа Иржи, така е, запозната съм с доста неща, други лично съм ги видяла от бабите си, така,че не е само измислица... Благодаря ти, че обръщаш внимание!
  • Като чета разказите ти,Лиа,си мисля-не може да е само художествена измислица,трябва да си запозната поне отчасти с описаната действителност....Малките подробности говорят за това,аз не бих измислила например за сиропирането,за харманската метла или вързопа с чеиз....И като във филмите...спираш разказа на най-интересното място...Така,че давай,не се бави!
  • Благодаря, Владимир! Радвам се, че Ви харесва.
  • Поздравления!
  • Еха, Наде ми ти си абонирана, пазя ти мястото и си те чакам да ме посетиш. Силвеце, да ти е сладко...още не сме стигнали до най-...най-...най-... там може и лошо да ти стане от сладост А, за традициите, винаги съм готова да споделя. Тук си имаме все още една жива легенда (възрастна комшийка) която още прави така. Много е интересно да го наблюдаваш това със сиропирането(не съм казала, че е приятно) но пък върши наистина работа.
  • Толкова е хубаво и чисто написано и някак красиво. Като стар български филм, в който няма много диалог, а в мълчанието човек може да се заслуша в отсрещния, да се загледа в очите му и да прочете думите. Сякаш съм знаела, че в тази част ще се яде сладко и аз си намазах една филийка(рачела ми е свършил) с акациев мед и с удоволствие я сгънах. Много благодаря за поясненията на финала. Хубаво е да се знаят такива неща и да не се губят традициите. Поздрави и благодаря за удоволствието, Лиа.🌸
  • Тук съм. На първия ред.
  • Георги благодаря ти. Радвам се, че ти харесва историята ми. Марианка, ще се повторя, но " Най-после цветовете на синята тинтява, отново блеснаха срещу чернотата на тъмните опушени като изгорял въглен мъжки очи. Страните на Мика леко придобиха цвят и сякаш чак сега, Георги пое свободно дъх. " ...Трудно се разбива камък, още по-трудно се лекуват вътрешни рани, но...Светлината винаги е там...трепти. И да в тази част е тъмно, тежко, но винаги има светлина в края на тунела.Важното е да се извърви пътят. Благодаря ти, че и ти светиш и като светулка винаги осветяваш с някоя дума редовете ми. А, аз обичам светулките, макар да знам, че са буболечки, но пък светят така красиво.
  • Хубавата история продължава. Атмосфера, герои - допадат ми...
Random works
: ??:??