С дъх на есен
Отиде си лятото с една последна, уморена въздишка. След него дойде есента и обагри земята в златисто, кафяво и оранжево. Забравила бе само да изтрие последният спомен от топлото лято.
Една малка роза, зъзнеше на студеният вятър, оглеждайки с удивление необикновените цветове покрили земята наоколо. Всичко бе различно и някак тъжно, но много красиво.
Листята на дърветата бяха станали оранжево-жълти, а вишната в двора се бе обагрила в пурпурно-червена одежда. Малката роза се любуваше на прекрасните цветове наоколо, когато чу как вятъра зашепна тъжно, едва чуто: "Идва зима, всички ще заспите дълбок сън. Земята ще се покрие с плътна, дебела снежна пелена, която ще ви запази и възроди за нов живот. Само почакай......"
Старият орех в двора само се усмихна тъжно и уморено, станал свидетел на много зими, вече стигнал до залеза на дните си. Клоните му скърцаха тъжно под напора на вятъра, който милваше листата му, късаше ги, а те политаха към земята. Вятърко неуморно повтаряше тъжната си песен. Всеки ден, дъхът му ставаше все по-студен, а повеят му по-свиреп.
Много скоро от красивите есенни багри не остана и спомен, дърветата загубиха окраската си, земята стана тъжна и безцветна. Розата остана без красивите си цветове, бе самотна и зъзнеше под студеният вятър. Бяха останали само бодлите ѝ тъжно да напомнят някогашната и красота.
Един ден от небето заваля пухкав сняг, бавно, тихо покри земята със снежна пелена, скри короната на старата вишна, покри клоните на ореха, а розата вече едва виждаше бялата красота наоколо. Въпреки, че бе студено, сърцето ѝ се стопли и тя заспа в тихата зимна вечер, като чу само приятелят си вятърът да нашепва: "Спете, скоро ще дойде пролетта и всичко ще ухае отново...."
© Дора Нонинска All rights reserved.
