Иван се бе подпрял на парапета на терасата и гледаше към двора. Откакто се бе пенсионирал, той се бе отдал на това да се грижи за зеленчуците и овощните дървета в своя дом. Полагаше грижи и за градинката с цветя, създадена от съпругата му, която си бе отишла от този свят твърде млада. Възрастният мъж бе осъзнал, че всеки ден е дар, на който бе длъжен да се радва, защото тази привилегия се даваше на малцина. Иван живееше заедно със сина си, който имаше свое семейство, жена и дете. Както всяка година, така и сега, те бяха заминали на море. Почивка, която всички очакваха с нетърпение. Младите, за да се наслаждават на морските преживявания, а старият човек, за да остане сам, със своите си мисли.
В горещият юнски ден, той си почиваше на терасата, когато пътната врата се хлопна и тичайки, към него се приближи десетгодишния му внук Никола.
– Дядо, дядо! - извика детето. -Прибрахме се. Носим ти подарък. Бързо! Ето, виж го!
Момчето протегна ръка към дядо си. Отвори дланта си и там кротко стоеше неголям рапан.
– Никола! - каза Михаил, сина на Иван. - Защо бързаш толкова? Нали се бяхме разбрали, това да бъде изненада!
Никола се смути, наведе глава и тихо каза:
– Аз, нали, защото ти ми разправяше, тате, че дядо отдавна не бил виждал морето, а толкова много го обичал като млад и исках да го зарадвам.
Иван взе рапана от детето и каза:
– Хайде да влизаме вътре, че е още много топло!
Михаил, съпругата му и тяхното дете влязоха в прохладния дом, а след тях и възрастният мъж. Никола го последва в кухнята и седна на дивана. Иван постави рапана на масата, обърна се към внука си и каза:
– Върви да помогнеш на мама и тате да си оправят багажа, сигурно са изморени от дългото пътуване.
Детето го послуша и старият човек остана сам в малката кухня. Иван седна на стол до масата и погледна към рапана. Протегна плахо ръка и прокара пръст от началото до края на твърдата черупка. Само един миг бе нужен, за да се върне много години назад. Спомни си първите дни от военната си служба, която бе отбил в морския град. И преди това бе ходил на море, но все с опората на своите родители. Но като войник, той за първи път бе усетил силата на мъжката отговорност. За първи път вземаше решения, без помощта на близки хора. Там, в морския град, Иван срещнал любовта на живота си. Мария била красива жена, в която той се влюбил от пръв поглед. След като се уволнил, двамата се прибрали в родния дом на Иван, далеч от морето. Създали семейство. Родил им се син. Изучили го, отгледали го и когато е трябвало да се радват на живота, жената се разболяла и починала. Тази загуба донесла толкова тъга в сърцето на Иван, че той повече не поискал да стъпи в морския град. Обичал слънцето, но не както другите хора за плаж и удоволствия, а за светлина и жизненоважно условие, в двора му да кипи живот.
Иван взе рапана от масата и го доближи до ухото си. Затвори очи и се заслуша в шепота от гърловината на морското съкровище. Отначало не разбираше нищо. Може би миг бе нужен докато се връщаше лентата от филма на живота му. Шумът се избистри и старият мъж се гмурна в морето от спомени. На фона на шепота от вълните, записани от рапана, Иван неусетно се бе озовал на морския бряг. Там, накрая, където нямаше хора, той отново държеше за ръка любимата си жена. А тя, с бяла рокля, която се допираше до пясъка, се усмихваше и дори не съзнаваше, как мъжът срещу нея се давеше в сините й очи. Лек ветрец подухваше и роклята се поклащаше, а морските вълни поемаха движенията от ефирния плат и изпращаха тази толкова силна любов, чак до хоризонта. Бяха толкова влюбени, че дори не говореха. Както не говореше и морето. Защото за истинските неща нямаше думи. Може би и до днес, тази обич влизаше навътре в морето с отлива, а приливът я връщаше при хората, за да видят, как се обича истински.
Иван слушаше спомените, а морските вълни се блъскаха бурно в затворените му очи. В стаята влезе синът му, приближи се до масата, докосна баща си по рамото. Старият мъж отвори очи и остави рапана на масата.
– Тате, плачеш ли? - попита Михаил. – Имаш сълза на бузата, ето и на другата.
Иван не направи опит да изтрие лицето си. Усмихна се и каза:
– За теб това са сълзи, но за мен е морето. Всичко, което си е струвало в моя живот е свързано с морския бряг. Там възмъжах. Там срещнах майка ти. И моите дни се промениха.
Михаил прегърна баща си. Погледна го в очите. Сълзите се стичаха по сбръчканото лице на стария мъж. Те се вливаха в морето, наречено живот. Понякога бурен, понякога спокоен, но изживян с незатихваща мечта.
С море в сърцето.
Явор Перфанов
16.06.2019
Г.Оряховица
© Явор Перфанов All rights reserved.