Видя го на спирката. Висок, слаб и леко хърбав. Беше превит на две от студ. Обличаше се спортно, с износени дрехи, които не топлеха. Ръцете му трепереха и допушваше старателно поредната цигара. Беше мълчалив. Личеше си, че не е в настроение. Тя не го попита нищо. Наблюдаваше и чакаше.
- Тази сутрин не съм на кеф. Скарах се с приятелката си. Ударих й два-три шамара.
- Защо? – попита изненадана. Опита се да звучи спокойно. Все пак й споделяше.
- Защото го заслужава. Ще ми се прави на интересна. Пише си с един от фейса. Аз й казвам „Спри! Не му отговаряй!”, а тя продължава.
- Да не ти изневерява?
- Ами, няма такова нещо. Знае какъв съм. Не би посмяла, защото я страх от мен. – после се засмя самодоволно.
- Тогава защо я биеш? Ами ако след време имаш дъщеря и някой мъж й посегне? Как ще се почувстваш?
- Ще го пребия. Няма право да я докосва.
- Видя, ли? А ти сега какво правиш? Същото. Да знаеш, живота ще ти го върне. Помни ми думите. – неусетно повиши тон.
- Е, ти сега какво? Кълнеш ли ме? ...