Само любов
Главата ми е като кафемелачка. Аз сипвам зърната, а тя мели, сипвам - мели. Каквото сипвам - това мели. Уточнявам. Защото, ако сипвам камъни, ще я строша. Но виж, от хубавите, здрави зърна - после дишам аромата и той направо ме опиянява! Вярно е, че от едро смляното не става хубаво и силно кафе, но машинката ми е за смяна, а аз съм доволна и на това. Все пак мели...
Не знам коя версия вирус съм свалила. По симптомите, прилича много на версията на колежката. Обаче, по начина, по който ми се пие бира, въпреки болката в гърлото и ранния час, изглежда е мутирал вирус или бързо приспособяващ се. Събудих се твърде рано. По-рано от часовника. Въпреки, че той никога не заспива. Цъка като полудял. И започне ли да звъни - няма спиране! Напоследък го иставям да прави, каквото иска. Как пък не му свършиха батериите! А моите приключиха. Още вчера. Ще трябва да мина на спестяващ режим... Нормално. Цяла нощ по фейсове, нетове, сайтове, чатове... ей, няма насмогване... Пиша аз - пише тя, пише той, пишат те... няма измъкване! И сега – същото! И от там няма измъкване! Закъснението е сигурно. Защото бързането ми е само в главата. Оперативката - от нея със сигурност няма измъкване. Услужливата усмивка на секретарката, която винаги е объркана, но знае всичко за всеки до най-малка подробност. Но тази порода, така се раждат. И животът им минава като висша форма на себеотрицание. Живеят заради другите. После комплименти от втория етаж. Там е интелигенцията. Все някой ще ти забележи новата прическа или чанта. Проблем е, ако нямаш такава. А мойта – коса не остана, а чантите не ме привличат. Въпреки, че ги влача и аз. Обяд на сандвичи и блъскане в народа, който също е излязъл да почива... Следобедната почивка е отдаденост на последните събития: „кой?“, „с кого?“, „кога?“, няма „защо“. Защото е ясно. С две думи, ако не отида на работа, няма да изпусна нищо! Защо не взема да го пиша дъждовен... Изваля се вчера, но днес ще е топло. Наднича вече. Супер време за „укриване“. И блус на тревата. Със слънцето. Да взема да се изтъркалям някъде... Нали така правят по филмите. Изчезват и после пак се появяват. В нова самоличност. Как иначе ще си починеш от живота, ако си в самия живот. Лесно. Хващаш гората. Клечиш на езерото и си говориш с рибите. Ловиш пеперуди на най-цветната поляна. Летиш с птиците от най-високото на скалата... Но може ли от себе си да се скриеш? Може. А после дали ще се намериш... знам ли... прав е бил поета. Но той не е искал да бяга. А да открие любовта чрез поезията. Защото в живота му е било трудно... Ох, как ме цепи... кафемелачката сдава багажа... Уча се и аз! Като всички смъртни. Щом ме държат все още тук, значи има какво още да уча. И уча ли уча... Обаче, изглежда не е така. Защото ако беше, щях да съм безсмъртна като се има предвид колко за учене имам... А те по някое време вземат, че ти изтеглят номера и... кафемелачка вече не ти трябва. Само любов.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
