Сбогом
Ветеринарят ми го донесе в чувал.
- Не знам, дали ще оцелее. Някакви деца го намерили под електрически стълб умиращ. Цялото му ляво крило беше смляно и се наложи да го ампутирам.
Отворих чувала и внимателно го извадих. Наистина едвам дишаше. Сложих го в хола върху едно одеяло. Три дни го наливах със спринцовки в дългата човка и накрая се изправи залитайки. Не беше уплашен, прие ме за нещо нормално, което му е помогнало да живее.
След няколко дни го изведох на двора и го пуснах да походи. Дори и с покафенялата кръв по остатъка на ампутирано крило беше красив. Направи няколко крачки и се върна при мен. Гледаше ме с наклонена на една страна глава и сякаш питаше "Свободен ли съм?"
- Давай, мойто момче. Бягай! Виж, какво хубаво слънце има.
И той се затича с разперени крила, махайки. Направи няколко кръга и спря. Осъзна, че вече няма да може да лети. Обърна се и започна да чисти перата си.
- Ще те кръстя, Щръчко.
Пак ми звъняха и трябваше спешно да отида в службата. Оставих новия си приятел и излязох.
През цялото време имах някакво гадно усещане и се прибрах сравнително бързо.
Отидох отзад в двора и видях нещо страшно.
Щръчко бе на повърхността на басейна и не мърдаше.
Скочих, както съм с дрехите. Извадих го. Той едвам дишаше.Пръстите на краката му бяха изтрити и в кръв. Явно не е преценил, че езерото е дълбоко, със стръмни стени и няма да може да излезе. Драпал е до последно, за да се спаси.
Отново в къщи и отново борба, за да оцелее. Няколко часа го суших с кърпи и със сешоара.
Писано му било да е жив.
От този ден нататък бяхме неразделни. Постоянно ходеше след мен. и гледаше, какво правя.Като майсторях, той прилежно подреждаше отвертки, пирони и всякакви дребни неща около работната площадка.
Един път, след такъв трудов ентусиазъм, застана до мен и затрака с клюн. Беше щастлив, че има за кого да се грижи.
Имаше дни, в които заедно бягахме из двора, а той танцуваше странни щъркелови танци.
Така минаха месеци и дойде началото на септември.
В едно утро, на гаража кацна друг щъркел. Моето другарче се затича и спря на метри от него.
Двамата се гледаха дълго без да помръднат. После, Щръчко затрака с човка. Като свърши наведе глава, сякаш се покланяше.
Даа, разбрах. Това бе неговата любима. Беше дошла да се сбогува, преди да отлети на юг.
И тя отлетя. Направи няколко кръга над къщата и се загуби в небето, като черна точица.
От този миг приятелят ми вече бе мъртъв. Стоеше с наведена глава и не хапваше нищо. Не помръдна от клона, който му бях забил на моравата.
Опитах се насила да му тикам риба в устата, но той ме гледаше с големите си тъжни очи и не преглъщаше.
Отново го прибрах при себе си в хола.Исках да живее. Исках отново да тичам с него по моравата и да сме щастливи.
Но... Щастието беше отлетяло.
Една нощ направи няколко крачки към мен и се срина на пода. Очите му бавно угаснаха.
Вече бе отлетял при любимата си.
Безплътен, но изпълнен с цялата любов, която отнесе със себе си.
Сбогом, Щръчко...
© Гедеон All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Тъжен, но хубав и замислящ разказ.
-
Де да бяхме щъркели!
-
Хубав разказ! При животните има подмяна, но няма лъжа!
-
От месец съм в подобно положение,разбрах че човека до мен ме е лъгъл с години,но такъв е живота.Идва време когато казваш сбогом и не се обръщаш назад.Хареса ми разказа ти Вальо.Поздрав.
-
Без любов се Умира... Факти бол
-
а ако не знаеше, че Щръчка е отлетяла, дали щеше да продължи да живее, замислих се, хубаво написано
-
Много тъжно, това е любов, щъркелите са моногамни, живеят заедно до смъртта си, а в случая, разделени от съдбата! Много ми хареса!
-
Като чете човек такива истории за животни толкова се трогва, че му става мъчно за хората.
-
Нее, имам и весели разкази за животни
-
Ох, Гед... така де, жабчо, пак разплакваш хората.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
