Седна на края на пейката. Дървенените летви, занитени с ръждясали болтове, вероятно някога бели, сега изглеждаха полуизгнили и без цвят. Погледна ги. Вятърът и влагата променят дървото. Нищо. Опипа го. Не е мокро. Пообърса люспите и бавно седна. Наближаваше април. А сега нямаше никого. Морето беше отсреща, спокойно и нежно, мрачно и тягостно. Далеч се мержелееше кораб – пустинник, който вървеше нанякъде. Бели и черни птици се гонеха, за да хванат остатъците от дребната риба, изхвърлена от вълните. Нямаше хора.

     Нямаше нищо.

     Почувства наслада от спокойствитео. Тъкмо се беше отървал от тази досадница, която не се смяташе за проститутка, но вземаше пари за секса. Беше хубаво момиче, и добре възпитано, но се държеше като... Всъщност не се държеше никак. Слушаше. Беше леко пълничка. Не обичаше да се съблича сама. Предпочиташе той да го прави. Гащите ѝ бяха изумително безвкусни – сиви и някак предварително износени. Имаше стегнато тяло, но не защото е добре поддържано, а заради младостта си. Обичаше секса и почти нищо друго. Интелигентна беше и се интересуваше от политика и от фалита на държавата. Но разпитваше за всичко по такъв убедително инфантилен начин, че в крайна сметка цялото остроумие се свеждаше до необходимостта от секс.

     И го получаваше.

     Отърва се от нея. Тя седеше преди час-два на седалката зад него със своя прияттелка. Всъщност не седеше там, а се намести нарочно, когато мястото се освободи и застана точно зад врата му. Усещаше дъха ѝ и чуваше злобните ѝ забележки, изтървани напосоки в многословния разговор с дружката: „Мъжете идват, пристигат, но не се обаждат... Свине са... Поне да бяха така добри да съобщят...“ И така нататък. Усети накъде върви вятърът, защото вратът му простина от толкова думи и слюнки, и силни въздишки зад него. И се изумяваше на своя късмет: точно сега ли се случи да седне в същия автобус; и в същия час!

     Това момиче смяташе, че винаги, когато посещават морския град, трябва да ѝ се обаждат хората, с които е спало.

     „Защото какво е морето без мен?“ Ето това си мислеше тя.

     „Същото, каквото без теб е морето.“ Това вероятно в отговор би помислил той.

     И скишом съзнаваше, че – слава богу – още няма входна виза за присъствието в този град. Просто трябва да си предпазлив, защото визи дебнат навсякъде.

     Всъщност нямаше пари да я види тази виза. Защо да ѝ се обажда? Тя вземаше умерени суми за срещите, наистина, беше хубава и млада, но присъствието ѝ понякога го дразнеше. Не за друго, а зарази необходимостта, граничеща със задължителност.

     Тъкмо затва издебна мига, в който двете девойки зад него разговаряха, усети, че нямат намерение да слизат на спирката, и изскочи в последния момент. Не успяха да го хванат. Ще повърви пеша до хотела. Нищо, поне няма да има кой да го преследва за секс.

     Носеше четири банички с кренвирш в найлонова торбичка. Правеха ги само в този град и само в тази фурна – срещу големия хотел до крайбрежието. И ги продаваха без виза.

     ... И сега, след като избяга от преследвачките в автобуса, седеше на олющената пейка с пликчето и гледаше вълните и птиците. Свободен и нещастен като тях. Щастлив е несвободен като себе си.

     Остана така известно време и после реши, че трябва да тръгне. Смрачаваше се. Купи бутилка евтино вино от единствения магазин, който видя да работи, и се прибра в стаята на малкия хотел. Стори му се, че на паркинга има мерцедес, който беше мернал преди. Поне на цвят и на модел изглеждаше същият. Няма знечине: тук нямаше как да срещне познати хора, това място беше откъснато от света.

     Включи телевизора, защото не знаеше какво друго да направи. Не беше нито гладен, нито жаден. Погледна мобилния си телефон и видя пак същия непознат телефон, от който го бяха търсили два пъти днес. Предполагаше кой е звънял.

     „Тази сделка няма да стане – каза си. – Щом е толкова подозрителна, защо е нужно да се проверяваме кой къде е? Всички знаем, че приемниците са предаватели. Подозрителните сделки стават с ясни, нечестни и публични правила. Иначе не стават.“

     Набра непознатия телефон отново. Не, няма връзка.

     Полегна върху дивана и започна да отбелязва мисловно пропуските си. Трябва да е минало известно време, защото изведнъж усети крясъка на чайките – превъзбудени, като да е утрин. Ококори се. Май беше заспал. Не, не беше утрин. Беше нощ.

     Пусна лаптопа, изтри очите си с опакото на ръката и отвори хладилника. Взе една баничка и я отхапа. Тези банички му бяха любими. А сега вкусът им горчеше.

     И пак се вкисна: „Тази сделка няма да стане не по моя причина! Направих всичко... или почти всичко. Имам пари да си платя поръчката. И отдолу, и отгоре мога да платя. Просто нещо не сработи в контактите. Контактите...“

     Започна да преценява наум всеки един от политиците, с които общуваше през последните седмици. Те до един бяха предатели. Това беше в зара на играта. Но знаеше на кого, как и кому се предават един друг. Тази игра я беше играл не веднъж и обикновено ги надиграваше. А сега не се получи. Защо?

     Отвори бутилката с вино и си наля. Седна пред бюрото, включи фейса, после скайпа. Накрая отвори прозореца. Задушно му беше вътре.

     Излезе на терасата. Колко е свежо! Причернели облаци, тъмно море. Няма бяло наоколо. Всичко е сиво и тъмно. Дори тези ярки отблясъци на чайките причиняват по-скоро утеха, отколкото шум. И е хладно – точно толкова, колкото трябва да бъде.

     Обаче това усещане му се стори поетично и тъпо. Чу шума на скайпа и изтърча до компютъра. Вероятно още имаше шанс. Тази сделка не е за изпускане!

     „Здравей!“ – пишеше проститутката с усмихнат емотикон.

     Ядоса се. Очакваше друго съобщение. Но нищо. Нека си пише девойчето. Глупаво и хубаво момиче. Щом обича да пише, нека го прави. Сигурно си мисли, че тяка няма да е глупаво.

     Той очакваше информация за детайлите – там е винаги дяволът, в подробностите. Не са казали навреме на отсрещната страна точно предлага под масата. Това трябва да е. Посредниците не са това, което бяха. Винаги работят за двете страни, а всъщност – за себе си. Нещо или е пропуснал, или е прецакан от друг. Знаеше, че съобщенията по скайпа се следят, но какво от това? Нека следят. И тия, които следят, ги следят.

     Пак пиукна:

     „Видях те в автобуса.“

     Девойката драска, та пушек се вдига в нета. И какво от това? Нямам пари за теб, момиче. А и сега... как да ти кажа? Не всичко е секс. На твоите години – може би, но аз се занимавам и с друго.

     Не ѝ отговори. Нямаше никакво намерения да ѝ отговаря. Защо изобщо ѝ беше дал скайпа си?

     Сети се защо. Тя искаше да му покаже как една нейна потенциална конкурентка, едва петнайсетгодишна, я беше изтипосала на колаж как стои на автогарата и примамва клиенти.

     – Това не беше вярно! – ядосваше се съвсем гола, докато премяташе снимките на еректирали мъже на компютъра му с мишката и опипваше гърдите си. – Та тя просто ме презира! Аз не събирам клиенти от автогарата. Искам да ти покажа колажа, който ми е създала, но не не успявам нещо... Никога не се дупя така!

     – А от къде ги събираш? – попита я, за да поддържа разговора. Това му беше безразлино. Но уточни: – Клиентите?

     – Аз не съм проститутка – отговори троснато и размаха бюста си. – Обичам мъжете. И те ме обичат. Баба ми е разказвала, че на Еньовден жените голи са тръгвали рано сутрин да берат билки. Те не са били проститутки. И аз не съм. И за весталките съм чувала...

     Докато говореше, милваше предметите, чаршафите, него, заостраните обложки на спалнята...

     Тогава я намрази. Жените, които обичат мъжете, всъщност повече от всичко обичат себе си в тях. Те са най-егоистични. Това момиче щеше да стане най-меркантилното същество на планетата, когато порасне. И жива билка няма да остане след нея.

     – И кои мъже обичаш? – попита я, за да ѝ даде време да се облече.

     – Нормалните. – Отговорът беше сух. Още по-сухо беше продължението: – Тези, които не мислят.

     Тогава съобрази, че не бива да мисли в нейно присъствие. Харесваше я гола, но още повече му харесваше как се облича. Дрехите падаха върху нея по такъв начин, че сякаш бяха напълно излишни. По-хубаваше беше без тях.

     – Харесвам ли ти? – попита преди да си тръгне.

     – Не – излъга нервно. – Червилото ти... не е червено. А шапката е.

    Тя разтърси косата си и остави червената шапка в ъгъла на спалнята. Това значеше съгласие. Или примирие. Но в никакъв случай – доверие.

     – Ще ми дадеш ли координати? За да знам как да се обличам занапред.

     Даде ѝ скайпа. И номера на телефона си.

     ... Даа. Мина време оттогава. Но пак си спомни как излезе на балкона, за да я изпрати. И тя му маха толкова дълго с бялата си ръка, че сякаш изобщо нямаше намерение да се разделят, а да полети към него. Тръгна си едва когато затвори вратата.

     Глупаво момиче. Защо не полетя?

     „Ти къде си?“ – изпиука скайпът отново.

     Може би трябваше да го затвори. Обаче по този начин щеше да загуби последнадата надежда за сделката. Заради спомените, които го връхлетяха, реши да ѝ отговори. Написа набързо:

     „В твоя град съм.“

     Незабавно получи отговор.

     „Това го видях. Защо не се обади?“

     „Нямам пари.“

     Това трябваше за я разоръжи. Меркантилно и глупаво момиче е, все пак.

     „Какво общо имат парите?“

     А! Какво общо ли? Какво общо с какво нямат? И какво общо с какво имат? На този тъп въпрос изобщо не смяташе да отговаря. Да върви по дяволите тази неосъзната проститутка. Такива като нея – бол.

     Тръгна към хладилника, когато мобилният му телефон иззвъня. Вдигна настървено – чакаше това обаждане! И да!

     Йес! Този отсреща говореше по-спокойно, отколкото е присъщо на спокоен човек. Заваляно, но убедително. Има шанс! Даже повече от голям! Просто детайлите били неуточнени. Ще ги уточнят утре. Експертите са лениви. Да, така е. Разбира се, дяволът е в детайлите. Благодаря, господине. Хубава вечер!

     Проведе разговор с човека, от който зависеше цялата сделка. И той знаеше телефона му! Беше му даден! Значи всичко е наред!

     Изведнъж усети, че вкусът в устата му се промени и му се доядоха тези вкусни банички с кренвирш, които обожаваше. Отвори хладилника и го остави да осветява стаята – празна, но пълна с мебели, които танцуват с него и го гушкат в обятията си. Наля си вино и започна да танцува в кръг: сам със себе си. И с мебелите.

     Попразнува около половин час. Реши, че всъщност времето работи за него. Или съдбата. В един миг решаваш, че всичко е провал, а отведнъж – нещо става, вселената се обръща като палачинка и се превръща в сделка! Печалба!

     Тогава чу отново пиукането на скайпа. Отиде до компютъра с пълна уста и с потна чаша. В долния десен ъгъл на монитора пишеше:

     „Той беше мой клиент. Бяхме в съседния апартамент. В същия хотел, в който ти отседна. Не видя ли автомобила му? Надявах се да ме поканиш. Много приказваше и пиеше; стана дума за теб. Убедих го. А ти... ти не ми беше клиент. Надявам се, че вече си го разбрал. Дано. Сбогом.“

     Изтърва и чашата, и баничкатата с кренвирша в нея. В същия миг го блокираха.