Седя под тръстиковия навес на брега на морето. Сянката е тежка, морският бриз се разлива по тялото ми. Музиката на бара е непозната, но приятна, леко меланхолична. Слънцето отдавна е тръгнало надолу и чадърите, и шезлонгите пред мен са почти празни. Морето е успокоило бесовете, които цял ден го караха да напада гневно брега и сега летаргично плъзга вълните си по пясъка. Опитвам от време на време от необичайния десерт предложен ми от усмихнатата барманка, съставен от диня и пъпеш. Още по странен беше избора ми до го комбинирам с изстуден ябълков сайдер. Но така реших. Моментно желание, изпълнено без да се замислям. Започва поредната непозната песен. Този път е някак по-жизнерадостна. Собственикът на заведението идва от някъде и казва, че морето изхвърля делфини. Деца се затичват натам. Аз не виждам никакви делфини. В главата ми се върти само историята на Себастиан.
Някога, много отдавна, може би съм бил още дете, Себастиан дошъл в България, заедно със съпругата си, която обичал безумно. ...