Щастлив
всичката тази прекрасна и жива глъчка. Животът е в разгара си, толкова буен
и интересен, а ти си седнал и самосъжаляваш всичките тези мрачни минали
спомени. Не се връшай назад, недей да мислиш дали си постъпил правилно.
Вдигни глава и остави милото слънце да погали лицето ти. Мръщиш се, виждам.
Така е, заслепява те, но в същото време е и толкова топло, и желано.
Сега разбираш, че и в любовта бе така. Боли, когато, заслепен, не виждаше
тази болка и отчуждение. Не виждаше, погълнат от сладката забрава на
топлината на твоята собствена обич, обич, която даваше без мярка.
Съжаляваш сега - недей! Виждаш слънцето, нали? Толкова самотно там, горе...
Но направило своя избор, да дарява останалите, всички останали със своята
нежна топлина и загърбило самотата си. Но то знае, че ние го обичаме и
продължава да ни дарява с усмивка всеки ден. Като го погледнем и знаем,
че денят ще бъде красив и изпълнен с желана светлина. Можеш и ти да
бъдеш такъв, нали? Можеш все още да се усмихваш, да създаваш толкова
красота само с един малък жест. Ето, видя ли?! Продължавай да се усмихваш,
защото там някъде е тя, която чака да срещне тази толкова изстрадала,
но вече силна усмивка. Ще я срещне и ще се слее с нея в най-красивата
и желана целувка...
© Георги Марков All rights reserved.