Ето така ще се справя.

     Лявата ръка си е отишла, дясната – още не. Повдигам я. Сега моливът. Близо е. Треперя. Доближавам го. Само да го докосна, да го подхвана, на сантиметър ми е...

     Падна, по дяволите!

     Бутнах го. Ще се наложи да стана. Това е практически невъзможно.

     Как да го напиша това? Искам да оставя нещо. Да ме помнят. Листчето хартия стоеше на бюрото – непокътнато, чистичко. Погледнах го. И пожелах да си говоря с този лист хартия. Идиотско е, нали?

     Обичам хартията. Шума ѝ, бялото в нея. Незаченатото. Трябва да имаш смелост да пристъпиш към бялото. И е хубаво да си със здрава и хубава риза, особено когато сърцето ти не е такова.

     А не с пижама да пристъпяш. Като мен сега. Раиран и сдухан  – зебра в река от крокодили.

     Както и да е.

     Пак ще опитам. Ето, наведох се. Давам си сметка, че вероятно ще падна от инвалидния стол и след малко ще нахълтат ония подивели крокодили, санитарките и ще ме проснат обратно на леглото. За мое добро.

     – Господине, вие знаете ли колко ви струва лечението? – ще ме питат.

     – Зная, госпожице. – Кашлям, задъхвам се.

     – И всичко е за сметка на вашите роднини и близки, нали?

     Този въпрос ми го задават всички отскоро. За да си знам мястото.

     Не отговарям, за да не поемам и да не изкарвам въздух. Да не кашлям. Да не се задъхвам.

     Търся си молива.

     Съприкосновението на молива с харията е много по-първично и откровено, отколкото когато пишеш с писалка. Пробвайте, ще го усетите, почти хедонистично е. А дращенето с химикалка направо унищава листа. За пишещата машина не искам да говоря – не харесвам нацизма или новите му прояви, като например либерализма или там както ѝ викат на изтърбушената демокрация. Хартията не обича това. Насилието върху всякое бяло.

     Лошото е – мисля си, – че това не обича само хартията. Ала нали и тя е тяло?

     И тогава се втурнах за кратко в спомените си колко много от това е било в живота. Толкова много, че той се е превърнал в другото на същото.

     Харесвам си хормоните, нищо че вече не се проявяват. Те ще ми помогнат, ако ги стресна. Напънах сили, ударих кръста си със здравата ръка, той съживи някакви мускули. После по-надолу. Ето! Правят го! Въздигат ме. Нищо не става без болка.

     Ставам. Бавно е, няма как иначе. Сега се свивам на две. Колко е неуместно за човек да стои тъй дълго в тая поза, не им завиждам на политиците. Но иначе ще ми се завие свят. Така. Соу фар, соу гуд, нали така беше. Изпитвам си паметта, да знам поне, че не съм като ония в другото отделение, дето ги превървзват с ръкавите през раменете. Защото не помнят езика си или си измислят свой.

     Навеждам се. Да! Моливът е мой!

     Отпускам се върху инвалидния стол. Хубаво е това усещане. За миг затварям очи и се разтапям в себе си. Да, спомням си. Плюнчех го. Така направих, когато написах първото стихотворение. Не беше важен моливът, момичето бе всичко. И влажнех молива, пишех, задрасквах... Бяхме на някакъв купон, май беше дискотека. Тя носеше къса пола. Вихреше се танцът и платът се вдигна. Видях дупето и настръхнах. Толкова красиво беше. Не само дупето, а искрящата похот върху него, тези набръчкани гащички. Тогава не смеех да обичам, защото се смятах за недостоен; но се възхитих. Тя ми беше съученичка и харесваше по-големи. Накрая смачках листа и го изхвърлих. Нищо написано не беше достойно за нея. За това вълшебство на плътта.

     Защо си въобразявам, че сега мога да напиша нещо по-достойно?

     Дали не е по-добре, когато най-сетне изправя кръст и се докопам до бюрото да смачкам листа по същия начин, както тогава не добих смелост да набръчкам полата и да докосна красивото под нея? Защо не я насилих? Можех просто да се възползвам. Защо?

     Защото се влюбих. И си мислех, че тя няма да хареса това. Кой знае, може би пък нямаше да ме зашлеви. А пък и така да беше станало, какво? И тя е жена като всички други. Обича, вероятно, това и онова. И мрази същото, в обратната последователност. Зависи от случая.

     Хм. Мераци. Обаче прав съм бил, разсъждавам, докато изучавам молива. Годините се раждат като хората – всяка една работи само за своето си битие. И сръдня не бива. Живееш според съзнанието на времето си или според мярата му. Може и без съзнанието.

     Хубаво, де, ама ме хвана яд, че е така; и започнах да се друсам на стола. Това ми напомни, че моето време е отброило годините. Часовете дори. И мярата, и съзнанието се оказаха вятър работа. Кантар нямат.

Това хубаво момиче с прекрасния си задник... то се влюби в мен по-късно. Когато беше готово. Или когато аз бях пораснал. Стана, както обичайно се случва – влюбих се отново в нея тогава, когато тя реши, че е своевременно.

     Не ми казвайте, че остарееш ли  – или помъдряваш, или се вдетиняваш. Знам го. Предпочитам второто. Наплюнчих молива и написах върху листа следното:

. . .

     Не се четеше. Зле съм и със зрението, ама това многочие какво значи? Я пак да опитам:

+ + +

     Това са плюсчета. Не се справям добре. Как се пишеше обичам? Как се пишеше изобщо?

     Ако знаех, сигурно щях да стана Нобелов лауреат. Или поне сърцевед. Кардиолог. Художник.

     Баш сега ми е времето. Не е късно.

     Дадох цялата си сила, за да нарисувам първата половина. Тия вкочанени ръце, какво им става, по дяволите! И десницата ми се оказа калпава.

     Втората половинка на творбата се оказа по-замазана. Поправих я. Доизкусурих това и онова, съединих краищата. Тук и там не е съвсем както трябва, но прилича.

     Така сърцето стана цяло. Белодробно сърце, кривичко, но искрено. Клапите му хлопаха. Като замижах, стори ми се, че бие. Че още бие.

     Това създадох върху листа. Не е малко за един живот.

      Изпуснах молива отново. Вече няма да ми трябва. Нарисувах си живота. Какво друго да оставя?

     Санитарките-крокодили може да влязат, реката на времето завлече зебрата. Безпомощна е.

     А след тях – и жена ми – тази с късата пола. С готиното дупе.

     Но тя по-добре да не влиза.