Сладкишът (250 думи)
Чакаше уморено автобуса на спирката. Погледът ѝ неволно се плъзна по разказа, отпечатан в рекламната витрина. Зачете се. Някаква любовна история. Двойка състуденти, таванска квартира, любовен сладкиш. Напомняше ѝ за нейната младост. Когато стигна до момента, в който героинята казваше на приятеля си „...Ние сме като този унгарски салам - аз съм маслото, обвиващо с ласки теб, ти си твърдите парченца бисквити в мен, а захарта и какаото са нашата сладка и нашата горчива любов! Докато тях ги има, нищо не може да ни раздели!", жената изведнъж усети, че краката ѝ се подкосяват. Това бяха нейните думи! Изричаше ги всеки път, щом правеше от любовния сладкиш на Борис на онзи таван... Кога беше това?! Преди тридесет години? В някакъв друг живот? Потърси отдолу името на автора. Борис Белемезов! Нейният Борис! Не знаеше, че е станал писател. Бяха се разделили още щом завършиха. Уж за малко. Всеки в своя град по разпределение. После...
Стоеше пред разказа, а спомените я заливаха един след друг. Автобусите идваха и си заминаваха. От време на време телефонът иззвъняваше, но жената не чуваше и не виждаше нищо. Значи той не я бе забравил? След толкова години!
- Мамо, какво правиш тук?! Звъня ти от часове! Добре ли си?
Беше дъщеря ѝ. Огледа се. Беше мръкнало.
- Добре съм, Борислава. Чакам автобуса...
Плъзна поглед към края на разказа.
„...Маслото се отделяше от парченцата бисквити и по законите на гравитацията поемаше своя странен път по фолиото на живота. Захарта и какаото? Те отдавна бяха попили неизвестно къде...“
Б.а. Разказът е участник в инициативата на Кашалот - Спирка за разкази. Темата е "В капана на времето", за гр. Пловдив 2019г.
© Пер Перикон All rights reserved.
