Спомням си летата при баба и дядо - градинката пред блока, от която късах цветя за баба, а тя ме прибираше 10 минути по-рано вкъщи, приятелчетата ми, с които играехме на народна топка и на измислен детски белот, бабките с бастуните, които се караха, че чоплим семки на земята и, разбира се, слънчевото балконче на петия етаж, откъдето виждах, според тогавашните ми представи, целия свят.  

А баба и дядо имаха навика, не знам защо, вероятно от стремеж към икономия, да застилат масата с вестници, вместо с покривка. Не че нямаха покривки - дори напротив, баба шиеше много красиви покривки, но... така си бяха свикнали - да икономисват и малкото, което имат, за да спестят (евентуално) повече за по-нататък. И нямаха друг избор - съвсем не бяха от богатите, а и в такива времена живееха, че редуваха боб с картофи и когато бях аз на гости - кюфтета. А онези красиви бабини покривки бяха продавани.

Така на масата на малкото балконче лятото се появяваха различни заглавия и примамливи новини и често, вместо да изяждам пържените кюфтета в чинията, въртях вестниците така, че да ми е удобно да чета.

Бях на 5-6 години и, седнала на две възглавници върху стола, четях какво ли не - от афоризми за пенсионери, до прогнозата за времето, с красива какичка вляво.

По-късно, тайно от баба, дядо ми купуваше сладолед от цеха до блока и, скрити под дърветата, разговаряхме за всичко. Много обичах да слушам безкрайните разкази за пътешествията му по света, а той много обичаше да ми разказва...

Спомням си и как ми сресваше косата преди лягане, как ме завиваше и ме целуваше по челото. И как на сутринта ми правеше филийка с масло, а за обяд отново ядяхме бабините кюфтета. Върху вестниците.

Да, спомням си онези лета.

Но сегашните са малко по-различни - да, блокът е същият. Приятелчетата ми вече ме подминават по стълбите, кимайки с усмивка. С някои се случва да завържем разговор, но рядко. Е, има разбира се едно-две, с които пък разговорът не спира, но само толкова.

Белите листи с тъжни четиристишия по стъклото до вратата се увеличават, входът е мрачен. Цветната градинка е отъпкана купчина пръст и минувачите продължават да я тъпчат.

Не, че никой не живее там, напротив - бабките с черни забрадки често се събират на студения сив бетон да говорят за пенсии, за политика и за това какво да си сготвят, макар че са толкова сами, че дори не им се яде.

Различно е - баба не продава покривките, но и аз не обядвам на тях. Купувам си сладолед сама - и сама стоя на пейката, слушайки плътния дядов глас в главата си. Пак ми разказва за света. А баба стои на балкончето на петия етаж и наблюдава същия този свят.

И дядо ни наблюдава нас двете отнякъде - само не знам откъде.