Старият фатмак се протегна, взе си бонбонче от кутията и бавно задъвка. Топъл ден... Скучен ден... Работен ден...
Подчинените му журналисти хвъркаха по улици и интернети, за да намерят новини. В редакцията имаше само двама дежурни.
И той, разбира се.
Главният редактор. Босът. Шефът.
Ех, че е хубаво да си чорбаджия...
Не, че преди не беше. Що години изкара като фатмак...Имаше си склад, имаше си рота, имаше си далаверки...
А после синът му подметна, че може да му осигури хубава – пак началническа, работа... И фатмакът рано се пенсионира.
Сложиха го начело на тая редакция. Фиктивно място, ама началническо.
Изведнъж се оказа най-разбиращият, най-умният, най-далновидният...
Разхвърчаха се журналистчетата. Щото който дава папо, той е тато. Колкото и да е полуграмотен.
Да де, по едно време се увлече и взе да пише антрефилета.
Той пишеше, заместникът редактираше – докато доведе шефската груба морена до стройна статуя. ...