2.
От този ден Крас се промени. Стана мълчалив и замислен. Пропи се. Обичаше да ни пита :
–Как е, пише ли момичето, пише ли?
Ако имаш писмо, широка усмивка огряваше лицето му, ако гледаш празно, дори не питаше – слагаше ръка на рамото и казваше някак разсеяно тъжно:
–Еееех… и ти по моя път – и отминаваше.
След случая с онова момиче той започна да ме отбягва. Не го закачах, разбирах, че му е криво, а и не знаех какво се е случило.
Но една вечер ме извика да изпушим по цигара и не издържа. Говори дълго, очите му бяха пълни със сълзи, но стискаше зъби и не ги пускаше да се излеят, а аз си мислех, че само една да капне и на душата му ще ѝ стане по-леко.
Разказът на Крас
Виждаш ли, Симо, умно момче си, добре, че когато дойде Мария, точно ти беше дежурен. От две години съм с нея. От Варна сме – тя си е от там, моите родители са от добруджанския край, но когато съм бил малък се преместили във Варна. С Мария имаме много общи спомени, завършихме училище заедно и аз – в казармата. Бях ѝ измислил ...